при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

18 September 2017

Чеслав Милош

За неравенството на хората
Превод: ???

Не е вярно, че сме месо,
което известно време говори, движи се, копнее.

Измамни са плажовете с хиляди разголени тела
и тълпите по ескалаторите в метрото.

За щастие не знаем какъв е човекът край нас.
Може да е герой, светец или гений.

Понеже равенството на хората е илюзия
и статистическите данни лъжат.

На своята лична нужда от обожаване
основавам убеждението за обновяваната всекидневно йерархия.

Стъпвам по земята, която пази избрани тленни останки,
макар че няма да траят по-дълго от останките на другите.

Признавам, че изпитвам благодарност и възхита,
защото нямам причина да се срамувам от благородните си чувства.

Дано се окажа достоен за дружината височайша
и да вървя с нея, носейки края на кралската мантия.

16 September 2017

Thomas Wyatt

Like to these immeasurable mountains
Is my painful life, the burden of ire:
For of great height be they and high is my desire,
And I of tears and they be full of fountains.
Under craggy rocks they have full barren plains;
Hard thoughts in me my woeful mind doth tire.
Small fruit and many leaves their tops do attire;
Small effect with great trust in me remains.
The boisterous winds oft their high boughs do blast;
Hot sighs from me continually be shed.
Cattle in them and in me love is fed.
Immovable am I and they are full steadfast.
Of the restless birds they have the tune and note,
And I always plaints that pass through my throat.

Charlotte Smith - The Middleton Church

Sonnet 44

Press'd by the moon, mute arbitress of tides,
While the loud equinox its power combines,
The sea no more its swelling surge confines,
But o'er the shrinking land sublimely rides.
The wild blast, rising from the western cave,
Drives the huge billows from their heaving bed,
Tears from their grassy tombs the village dead,
And breaks the silent sabbath of the grave!
With shells and sea-weed mingled, on the shore,
Lo! their bones whiten in the frequent wave;
But vain to them the winds and waters rave;
They hear the warring elements no more:
While I am doom'd - by life's long storm opprest,
To gaze with envy on their gloomy rest.

27 August 2017

Ги Гофет - Възхвала на една провинциална кухня

Превод: Аксиния Михайлова

Четири стени четири и никога нито една в повече
и ти се струва че човек има четвърто око по рождение
четири са стените които е иззидал за да доведе
хоризонта в своя дом и да държи на разстояние
от своя главозамайващ метър и осемдесет на гордост и безсилие
лудия аршин на насрещните ветрове, знаейки
че никой не може да избяга от истинското си лице
по пътищата, които вятърът е уловил зад врата
и води като непокорно дете.

Омразен и вдетинен старец, който преждевременно
те натиква в тези утрешни руини
и ти вървиш, проклинайки светлината и сянката
безгрижното детство и вечната унилост на жените
под бремето на покрива, точно тук,
между тези четири късчета от горчив лазур
те очаква това лице изгубено
като любовно писмо на дъното на някое чекмедже
- и ти сега напразно търсиш ключа, красавицата
е отминала, защото не е могла да чака: късно е вече
смъртта е тук четирикратно повторена
като земното ехо, което се стоварва
и затваря небето завинаги.

О, богове на четирите ветрове, позволете му поне
да си отдъхне като статуята на командора в дъното на парка,
а когато пак задуха вятърът откъм морето
нека едно сред милионите листенца
подчинило се на закона на земното скиталчество
спре върху гладкото му бледо чело
и го короняса със слава.

Плячки

В селата от шиста тъмна и студена
се скитат момичета с начервени устни
и често юмрукът на старите орачи се стоварва
върху масата на единствената кръчма
разширявайки за миг пространството на очакването
където се събира светлината, зиморничава
и сякаш уловена в капана на единствената лампа
но сега е едва обяд и на улицата една котка
дебне плячката си, която никой не вижда

Кошмарът на историята, 2

Ато размазаното лице на боксьора
ослепял след третото падане
ти не усещаш вече ударите
само сърцето си между небето и земята
което повтаря безпогрешно точния им брой
Вечерта, която пада върху раменете ти
забива пироните още по-надолу

Художникът

Този, който пристъпва с голи ръце и затворени клепачи
върху безлюдната сцена и под прожекторите
не го спират нито времето, нито пустотата, крачи
от векове към една стена, която само той познава
като дърво, което упоритото небе придърпва към хоризонта
и ако се отмества понякога, то е за да остави зад себе си
един отворен прозорец, от който някой невидим ни вика
и всеки вярва, че го чува на своя език

Посещението на Рембранд

Нощта открадна
единствената му лампа от кухнята
уловен в капана на стъклото
е онзи който мълчи
изправен пред тълпата от думи
Той изгаря на тихия огън
тъмната обвивка на тишината
(както онези хълмове под пепелта
стоплят зората с муцуните си)
и може би за пръв път
сенчестото му лица е самата светлина
и проговаря вместо него

20 August 2017

Любомир Левчев - Самосън

Издателство "Захарий Стоянов"
София, 2017

Самосън

Някога носех в душата си
нежно, но смело начало.
Днес ме поглъща
самотният сън.

Аз вече
съм заприличал на растение,
на което не му се расте повече.

Защо ми е?

Когато се надигах
на корени
като на пръсти,
какво видях отвъд себе си?
Отвъд сияйния връх?
Отвъд...

Добре че имам
още малко сила да мълча.
Сега съм сянка
на това мълчание
и сянка
на това растение,
което не желае нищо повече...

Когато от мене остане
само сянка,
нехвърлена от никого и нищо
нека дойдат онези, които
трябва да бъдат след мен.

Нека измислят нов морал.
Нека въздигнат нови закони,
според които
не хората хвърлят сянка,
а сянката хвърля хора.
Без спомени.
Без истини.
Само звуци -
свободни да значат каквото си искат.

Повод

Тишината е храм без камбани.
Там забравени богове се изповядват
как са били любовници на вечността.

А аз...
По какъв повод съм тук?
По кой закон?
Е, да -
измислих си повод.
Измислих си глуха поляна,
където се търкалят
вече съсечени истини.

Някой отваря тайна врата.
Зад нея зейва вместо коридор
рана от изстрел.
Не бучат камиони.
Не гърмят влакове.
Кервани, заредени с тишина,
която човек краде от себе си.

Зловещо е мълчанието
в дъното на изстрела.

Крадат ни даже тишината.
А ние мълчим
в храм без камбани.


Метаморфози

Харесвам селската готовност за сеитба.
Обичам селото, което ме сънува.
Обичам здрача, който води за ръка зората...

Сънят е смърт,
ала след нея се събуждаш.

Реалността те обяснява.
А сънищата те тълкуват.

И, както вече казах,
(всъщност, казах ли това?)
душата ми е селище,
селение, свърталище,
което бавно се обезлюдява.

Оттук нагоре е небесната пустиня.
След толкова възхвали
реализмът те влудява.

- Дайте ми малко глобализъм.
Направете
човечество с една-единствена глава,
за да я отсека с един замах...
(Това, разбира се,
са думи, вече казани от Калигула.)

Накрая...
(вече всичко е накрая)
ще закрещя и аз на себе си:

- Хей, пейзан,
ти знаеш ли, че моят дом,
мазето и таванът, и бараката
са пълни със свещени сенки?...
И всяко нещо е подарък
от майка ми, баща ми,
от моята любов
и боговете...
Човече, вземай си, каквото искаш.
Получих и раздадох всичко.
Аз нямам
повече какво да подарявам,
освен една илюзия глобална.

Летни мълнии

Достойно падат мълниите летни.
И като пощенска кутия на покойник
душата продължава да се пълни
със съобщения и безответност.

И Бог напуска своето небе.
Една след друга
или две по две
отиват си надеждите и страстите.
И докато пътувам,
виждам -
дори тъгата си отива.
Отстъпва бавно като
уморена армия -
непобедена, но останала без враг.