при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

6 July 2012

Николай Кънчев

Скреж
Как избива твоята кристална същност:
вътрешната светлина избива.

Заслепен от теб, не мога да те видя.

Само чувам от изчезващите звуци,
че с течение на времето реката спира.

Няма нищо страшно, повече от нищо...

Скелет на врабче полита от дървото,
докато врабчето е на клона.

Тъжно сравнение
Знаеш ли
какво са хората?

Знаеш ли
какво е виното?

Навярно са едно и също.

Защото често ги затварят,
за да ги направят
по-добри...


Постскриптум
На края на
града,
където свършват къщите,
е манастирът.

На края на света,
където свършват думите,
е Словото.

Всичко 
Накъдето да погледна, съм възвишен център.

Няма десет заповеди, има само десет пръста,
на които не броя, защото виждам всичко.

Вместо да ви го показвам, то само ви се показва:
ето долу долината, ето горе планината...

Скалният орел е кацнал на върха на диаманта.


Красота
Ти – плачеща върба с коси до коленете.

Кажи какво е намерението на вълната?
Да се превърне на крила и да политне.

Но откъде и докъде са нейните предели?
Дори необяснимото небе се е разкрило.

Луната сви гнездо обаче сред клонака
и утре ще накацат по лицето ти лунички...

Да бъдеш или да не бъдеш: усмихни се по средата.

Гладна стачка
Работнико, напрягай мускули чутовни.
Мислителю, не крий какво ти е в главата.
Момиче, покажи красивото си тяло.
Родилко, изведи от себе си детето.
Хлебарю, вече няма да си хляб за други.
Летецо, полети в безкрая, без да бягаш.

Спокойно си вършете работата всички.
Човекоядците са в гладна стачка.


Човек
Боготвориш ли простосмъртния, ще ти повярва
и ще повярва на проблясъка си в нощна кръчма:
най-новото под слънцето е, че от светлината
наистина ще избелее черната му мъка...

Загърбил онова, което се оказва зад гърба му,
той сви пестниците си на цигара, и запали.
Дори излязъл вън на тъмно, вярата му не угасна.
Ята от прилепи отлитнаха: и вече съмна.

От покрива на кръчмата висяха стъкленици,
южнякът викаше на въздуха: пийни, наздраве!
Той пийна, живна, и живя докрай опиянено.
Удостоен пожизнено да е човек, той беше.

Ярост
Какво че съм поет, а ти си цербер?

Не искам и да зная за морето:
започне ли да вие, побеснявам
и думите излитат като пяна
от моята уста - подвий опашка,
когато моята в небето пише...
Аз имам кучи зъби, кучи сине.

Ръмженето ми пази рая.

Умора
Днес сянката на слънцето е върху мене.

Все още никъде в природата не пише
за вътрешните междуособици в човека.

Каквото назова, мълчи под друго име
и разклонилият се път стои окастрен...

Но как върхът се е качил на планината?

Бяла вода
Мойто родно село е умряло.

Толкова - но толкова не стига.
И от челото ми пот извира
пред изсъхналия негов извор.

Присадили са му лунен кратер.

Може би така като по чудо
ще се дигне в извънземни сгради:
моят дъх с две скърцащи дървета

дишане изкуствено му прави...

Простота
Варварите не четяха книги, а четяха по звездите.

Оттогава злият дух излита непрестанно през комина
и около двора се върти лисица за да ни замае...

Полетът към други светове дали ще окрили земята?

Есента ще си забрави скоро красотата в моя спомен,
а на лято ще пожъна своите успехи от пшеница...

Къщичката на бедняка е с невидими етажи.

Бъдеще
Ако блесна, ще се появиш.
Но как могат да те очакват
гърбом спрямо свойто настояще?

Ти си туй, което съм и аз
точно там, където се предвижда
че ни предстои да се разминем.

Както светлината и гърмът,
ние сме в едно и също време,
но се появяваме в различно.

Поетическо изкуство
Какво ли има там в дълбочината на поета?
Вода - да плаче, лава - да избухва? Нищо не се вижда
освен изпуснатите очила: стъписан е критикът,
но смее ли да слезе долу и да си ги вземе?

Докато се напрягаш да прогониш самотата
и да дадеш на този, който духа, име "вятър",
пелтекът може да поправя правописни грешки -
но ти наум не можеш никога да пишеш.

Среща
Тръгнал
от далечните стърнища
към морето...вътре..в най-дълбокото,
там, където
толкова неистово
давещата се притегля сушата,
хванала настръхналата сламка -
как ще мога
да се спра,
когато
аз съм страшно жадният от сушата,
който се е уловил
за капката!

***
Че е така, инстинктът може
да разбере, ако се взира:
щом искаме да бъдем близки, душите ни са късогледи.

Стихотворението идва
изневиделица, когато
през зимата се вижда само едното бяло на окото.

Родна къща
Ако времето се беше спряло?
Краят сигурно се би стъписал.
Твойта родна къща върху хълма
чака да я построиш отново.

Как с какво - не беше ли с кирпичи?
Спомняш си единствено комина:
пушекът изчезва лъкатушно
като връв на някакво хвърчило,

пуснато от рая към земята.

Мигом
Ако красотата мигом кихне,
няма ли да се обърнеш?

Две девичи колена на слънце
са си притаили мрака.

Чаша на търпението станал,
преизпълнен отминаваш.

О, неописуемото може
само да се изживее!

***
Една жена, когато истински заплаче,
политналата й сълза е тя самата
направо от четвъртия етаж надолу.

И вече в мрака златно паяче заплита
спасителната паяжина, на която
ще падне на ребро от мъж: перо от ангел.

Времето отгоре
През есента на петдесет и шеста
съм там, където още съм застанал:

матросите на двадесет години
по време на занятията скачат.

И в ритъма им скачат сред морето
делфините, излитнали от радост.

Самият аз от мъка се препъвам,
когато си помисля, че се скача:

делфинът от водата във водата,
човекът от земята във земята.

Накъде
Творецът каза на света, когато
светът усети своето начало:

сложи чалма на минарето,
но нямай гърбавия за камила...

Навършиш ли две хиляди години,
ще те оженя за една комета...

И после накъде в дълбочината?
Космическия кораб няма котва.

***
Отидоха си всички - майчице,
за бащинията им ли да мисля,
в която аз съм само на квартира?

Те даже не затвориха вратата.
До нея котката се ближе, сякаш
ще дойде второто пришествие.

***
Едно стихотворение не може
да се напише, ако не потегля

обратно да си събера сълзите,
изсипали се точно там, където

очите ми са пясъчен часовник
на вечността.
Аз,
толкова самотен,
че още малко и ще съм вселена.

Просто
Чрез падащите тази нощ звезди
небето вече се отърсва от кошмари.

И след това, останало без тях,
дори не става нужда да се вижда.

Изгубвам очертания и аз,
и не стоят пред мене никакви въпроси.

Пред никого земята се върти
като опашката на куче пред стопанин.

Докогато трябва
За любовта, но за любовта без думи.
За красота, но за красота без дрехи.
За чистота, но за чистота без хумор
и за смеха, но за смеха без хора.

За любовта, но за любовта без опит.
За красота, но за красота без пристъп.
За чистота, но за чистота без капки
и за дъжда, но за дъжда без врани.

За любовта, но за любовта. Спокойно:
спокойно разтървавай трите облака.

Разгласено
Все едно каква е къщата, вътре някой скритом страда
и дими тревожно раната цяла сутрин през комина...

Аз, макар под чужди покриви, няма нищо да укрия,
щом сега за ясновидците къщите са от прозорци.

И какво че шепне ручеят - водопадът се провиква.
Вече никакво разпятие, а обятие към всичко.

Но дали си струва мъката да опиша радостта си?
Жабата е тъй напрегната, че ще си роди очите.