при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

14 July 2012

Артюр Рембо

ПРЕДЧУВСТВИЕ
През синя лятна нощ ще тръгна през полята –
ръжта ще ме пощипва и ситната трева
с прохладни ласки ще ме милва по краката.
Ще къпе топъл вятър немирната глава.
Унесен, ще мълча и ще ми бъде леко:
в гръдта любов безмерна ще лее свежина
и като скитник млад – все пό и по-далеко –
с Природата ще бродя, щастлив като с жена.


 СЪН ЗА ЗИМАТА
На Нея
Ще тръгнем през зимата в розов уютен вагон
с възглавнички сини.
В гнездото на луди целувки най-нежният стон
дано укроти ни.
Очи ще притвориш – зад потните тъмни стъкла
сред сенки вечерни
ще скачат и демони черни с космати тела,
и глутници черни.
Но аз ще те сепна с целувка, искряща от хлад,
и тя като паяче нежно по голия врат
ще хукне веднага.
Коси ще разпуснеш, “търси го” – ще кажеш със смях
в дълго ще търсим това животинче сред тях,
и все ще ни бяга.

ВЕЧЕРНА МОЛИТВА
Все седнал – като ангел, но с лапи на бръснар,
над халба остроръба убивам свойто време;
под двойната ми гушка грамадният корем е
издут – платно на кораб, разскърцан от товар.
И – курешки димящи сред гълъбарник стар –
мечти в гръдта ми парят и сладък блян гризе ме,
сърцето ми е тъжно и в самотата дреме:
едно дърво кървящо сред есенен пожар.
Щом с грижите преглътна и дивния си сън,
изпил над трийсет халби – какво човек да прави? –
от бирата подгонен, изскачам бързо вън:
блажен като твореца на кедрови дъбрави
нашир и длъж развявам аз струята със звън
и с топъл дъжд обливам цветята слънцеглави.



Пияният кораб
Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени –
индианци гребците нападнаха с вой
и на стълбове цветни за живи мишени
ги привързаха голи в пламтящия зной.
Безразлично ми беше кой с мен продължава
с едро фландърско жито, с английски памук
и поех, щом се свърши дивашката врява,
все едно накъде – по-далече от тук.
Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,
тая зима бях трескаво глухо дете,
полуострови чакаха с ужас развръзка–
по-величествен хаос не помнеха те.
Свобода, от стихиите благословена!
По вълните – смъртта, казват, дебнела в тях –
като тапа се мятах без страх десет дена,
заслепен, и окото на фар не видях.
В моя трюм се просмука вода, заклокочи –
сок от кисела ябълка в детски зъби –
и разплискани сини вина, и бълвочи
тя изми, и кормилото с трясък изби.
Потопих се сред тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен –
в млечен сок и звезди: там към трюма поема
всеки срещнат удавник – щастлив и вглъбен.
Там, където на тласъци сводът кърви, но
потъмнява, умре ли горещия ден,
по-стихийна от дарба, по-силна от вино
кипва с бяс любовта – сок отровно червен.
Виждах как между облаци огън прескача,
а в зори – сред парцали сребро – синева
като ято подплашени гълъби в здрача.
Би излъгал човек, че е виждал това!
Гледах слънцето – в спазми от ужас мистичен,
над водите разляло лилави петна,
многогласни и бурни – хор в театър античен –
се надигаха тежко вълна след вълна.
Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора – песен стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.
Аз бълнувах как морската дива стихия –
пощръкляла чарда – свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крак на Мария
си разбива муцуната всяко море.
Ах, една ли Флорида реши да ме слиса:
сред цветята – очи на пантери – народ
с гладка кожа в небесни дъги, те юзди са
над морето – зелени табуни през брод.
Гледах, дишат блатата – кошове огромни,
гние в зноя в тръстиките Левиатан,
а прибоят, додето човек се опомни,
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.
Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава
и лагуни, където на клон оголял
с дървеници гигантска змия се сражава
и се свлича разкъсана в топлата кал.
Бих показал с възторг чудеса на децата,
как вълни –златни рибки – запяват край мен,
как цветя като пяна водата подмята
и политам, от вятъра в миг окрилен…
А на зони и полюси жертва – морето
ме люлее със стона на всяка вълна,
щом с цветята си с жълти смукала ме спре то…
Коленичех тогава – по-слаб от жена.
Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки –
русооки глупаци, поели на път, –
аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,
и удавници влизаха нощем да спят.
Но аз, кораб възлязъл по водните стълби
сред звездите, разбъркани от ураган –
ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би
да спаси моя скелет, от пяна пиян –
аз – лилава мъгла върху мен още свети –
като зид свода огнен пробивал със стон,
в трюма взел конфитюр за добрите поети
от лазурни сополи и слънчев планктон,
луд, от морските кончета хукнал да бяга,
аз, дъска от луната в петна стеарин
(денем юли събаряше свода с тояга
и се сцеждаше в дупките ултрамарин),
аз, разтърсван за миг, щом в морето унило
Маелщром се замята, от страсти обзет,
аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,
зажаднях за Европа с прогнил парапет.
Всички острови, звездните архипелази
са за скитника, който върви ден и нощ –
и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,
в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!
Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце – горчиво, додето умре.
Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме, море!
Европейска вода – черна локва това е,
край която, приклекнало в здрача студен
с книжно корабче бедно дете си играе
и изпраща с тъга отлетелия ден.
Аз не мога, море, люшкан в твойта умора
пак спокоен да гледам – недей ме мъчи!–
ни търговските флагове, горди в простора,
ни брега, в мене впил ужасени очи.