при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

4 July 2012

Йордан Кръчмаров

 
Вместо легенда
Зографът не оставил име.
Изписал църквата. Пари не взел.
За сбогом две кратунки вино
изпил и бос по пътя си поел.

Къде е стигнал - дявол знае!
Безкраен ад е тъжната земя.
Душата му единствена е в рая,
щом в рая има четки и боя.

Поезия
Измамени жени напускат
просторите на моя небосвод.
Обуват тесните обуща
на прозаичния живот.

Сбогувам се. През сълзи. Тайно.
Прегърбен от това небе,
наречено от някого безкрайно,
но всъщност - с брегове.

Литературно четене
Преметнали обувките през рамо,
с полепнала по устните роса,
нахлухме в прадничната зала
и звъннаха прозорците от смях.

Поетите?! Пристигнали са боси?
Под ризите им - потна плът.
Настръхнали, брадясали и рошави...
Апостоли, изправени на съд.

Вместо романс
Дотлява огънят. Мъчително дотлява...
Забравен и от хора, и от богове.
Умира бавно, бавно циганската вяра
в небесните жени и бесните конe.

Катуните са пръснати от вятъра
като листата на самотните черници.
Кога ли ще роди отново пак земята
крадци на песни, на коне и хубавици?

Селски кучета - I
От дивите им сватби
няма помен.
За вълкодави
няма семе вече.
Пресъхва жилавият корен,
като човешкия
изглеждал
вечен.

Селски кучета - II
И няма бяс.
И няма страхове.
До кокал зъби
никой не забива.
Поджавкват в кръчмата,
посдавят се сред мирис на ракия.
И после срещу мътното небе
безсмислено и тъпо вият.

Сън
Сънувах те. Валеше дъжд.
И улиците бяха пусти.

Усмихвах се.
Поисках да те спра,
но се събудих.
И дълго чаках
да изгрее слънцето.

Беше тъжно и духаше вятър.

Провинциално кафене
Сврян във бронята
на ленената риза,
свел очи в мътилката
на битието -

под утайките на хиляди илюзии
съзирам рой звездици да ми светят.
Плащам си...
и тръгвам за небето.

Помен
Мирише на небе тамяна.
Ядем и пием. И мълчим.
Виси като сълза тавана,
напукан и неутешим.

Изпратихме с добро човека.
Но лека ли ще е пръстта?
Горчи ми страшната утеха,
че трябва да го разбера.

Сбогуване
Скръстили напукани ръце,
селските светици си отиват.
Кротичко до своите мъже
лягат в божията нива.

Плаче селската камбана.
Капе от божурите роса.
Господи! Светът е рана!
Слънцето - изгаряща сълза.

Задушница
С мравешки крачета лазят
сбръчкани старици по баира.
В черните си кърпи пазят
огъня на първото венчило.

Свещи палнат. Виното излеят.
Седнат върху топлата трева.
Кръст прегърнат и запеят...
Боже, съхрани света!

Път
Древната каручка се търкаля,
мачка свежата трева.
Без юзда е сляпото магаре.
Старецът - с наведена глава.

Старецът посока не избира.
Цял живот е учил мъдростта:
гдето и да тръгнеш, стигаш
портите на вечността.

Дядо
Погребаха го със парче желязо -
награда от Балканската война,
с разцъфнали в ковчега минзухари -
цървули със протрити ходила.

Рева след него биволското стадо.
Люля се черната, покорна планина.
Пастирът си отиваше... И само
цървулите му не докосваха калта.

Спомен за тате
Издула бузите ми зачервени
и още миг - и ще ги пръсне,
изскача песента на звънки трели
между свитите му пръсти.

Поседнал под крилата на прозореца,
с очи, прегърбени от синевата,
изтръгва тате с устната хармоника
живота си, захапан от инфаркта.

Мама
Полъхва вятър. Залезът догаря.
Мирише на къпини и трева.
От нивата е връща мама -
печална, уморена и добра.

На прага сяда. Малко да почине,
преди да почне да пере -
щастлива, че ще може чиста риза
отново утре да ми донесе.

Вечеря
На масата - гръбнак от риба.
Вода и хляб. И сол.
Щурецът тихичко засвирва
с цигулката под селския ми трон.

Разчупвам хляба... Тихо шепна
молитвата на моя род -
за здраве, дъжд, за есен светла,
за честен хляб. И за живот.

Съдба
Видях - на дъното остават само кости.
Духът витае гордо под капака на буркана,
в буркана, в който прилепът живя и просто
строши главата си в прозрачните прегради.

Сега ковчега стъклен свети в тинята на мрака.
И знам какво ще бъде, знам какво ме чака,
когато и над мен теслата радостно заграка.
Живея честно - просто си троша главата.

Косачи
На едри капки слънцето се стича
по сбръчканата кожа на баира.
Косачите на гущери приличат,
полегнали в сеното да починат.

Догризват бавно стръкчета трева.
Очи притварят. Слънцето ги гали.
Щурците ги прескачат. И така
събират сили за живота. И смъртта.

I.
Разкъсала пламтящата си дреха,
зората е безмилостно красива!
Козелът див на стръмната пътека
очите си с копита скръбно трие...

II.
Звезден прах - по керемидите.
Сред бунището - димяща рана.
С устни почернели от къпините,
селският луд лее камбана.

Моитe гълъби
Моите гълъби вече ги няма.
Няма ги моите гълъби.

Мама тихичко разказва
как мъничките всяка нощ на прага
са чакали да се завърна у дома.
И тъй угаснали. Като свещици.
От студ. От скръб. От самота.

Моите гълъби вече ги няма.
Няма ги моите гълъби.

Тежи ми.
Страшно ми тежи.
Аз нося в себе си жестоката вина,
че от дома не ги прогоних на прощаване.

Словото
... И словото така го мачкам,
както гроздето наесен:
от всяко зърно
пада капка.
От пълна чаша
грее песен.

Сълзица от щурец
Тази вечер щурците заплакаха.
Но толкова тихо,
че само аз ги усетих.
И дълго молих на колене вятъра
поне една сълзица да постави в мойте шепи.
Поне една - да разбера какво отдалечава
моите от техните сълзи.

Смили се вятърът. Сълзица ми остави.
Но нямаше с какво да я сравня.

Автопортрет с тромпет
Животът е безкраен празник.
Човекът - матадор. Смъртта е бик.
Тромпета върху устните ми влажни
е рог от злато - неизтекъл вик.

Автопортрет с пистолет
Око в око. И двете - черни.
Пръст на спусъка дими.
Третото око е бездна.
Бездната замислена мълчи.

Автопортрет с бастун
Небето е прегърбено. Мъглата
като вина на шията дрънчи.
Подпрян на циганското лято,
самотен кон гризе пелин.

Автопортрет с обувки
Надупчено небе... Вали. Вали. Вали.
По пътищата - локви зеят.
Подметката ми въздух не държи.
И пръстите ми бели кърпи веят.

Автопортрет с лула
Самотен облак, веждите захапал,
изтича от димящата жарава.
Отнесено е сладкото от вятъра.
Горчивото - преглътната разправа.

Автопортрет с разпятие
Сълза. Сълза прозрачна е душата.
Последната опора - кръстът.
Светулка преминава през ръката.
Красиво е небето. И възкръсва.

Автопортрет с магаре
Самар - на гърба. Подковани - нозете.
Свободен и волен е само духът.
Захапал юздата се взирам далече,
където бодилите в синьо цъфтят.

Автопортрет с мираж
Жената е чудовищно красива.
Подготвям се за абордаж.
Внезапно слънцето се скрива.
В ръцете си държа мираж.

По пладне
По пладне,
когато змиите задъхано свличат
сред пущинаците металната си дреха
и сребърните вретена на рибите
са стихнали в подмолите на тъмните води,

в зелената трева убих щурец.

Смазах под подметките от волска кожа
най-хубавата земна песен,
най-бедния поет.

.... И цялата вселена рухна с трясък.
Цигулките на циганите станаха на прах.
Върху рамото ми кацна кукумявка
и устните ми сухи закълва...

Щурецо мой, мъничък мой братко,
как стана тъй, че станах твой палач?

Нима с една обикновена,
може би ненужна крачка
ще смажат някога и моя глас?

Ден след ден
И ден след ден окапват стиховете.
Душата ми оголена в нощта, мълчи...
Прегъват на разсъмване нозе конете.
Затварям на разсъмване очи.
Разделям се с последните надежди.
Прощавам всички чужди грехове.
Криле на ястреб бяха мойте вежди,
сега са само облаци в замислено небе.

Преминах като топъл вятър по земята,
с пети до върховете вдигах прах.
Но кукувица нощем в небесата
до днес така и не видях.

Убиване на бик
Вързан
за дънера на ореха с вериги
той със страшна сила рие сухата земя.
Мълнии горят в очите диви.
Фучи през ноздрите му побеснял света.

Двата остри рога
като жадни саби
дерат на дънера вековната кора.

Дали могъщата душа усеща края
на волната си мъжка веселба?

... Внезапен изстрел.
С грохот пада
върху коленете гордата глава.
Веригите със звън до нея лягат.
И настава дълга тишина.

Прощаване
Безкрайно уморен от тежките каруци,
умираше край пътя кон.
Прегърбени от студ, мъжете мълчаливо пушеха.
С омекнали и нежни длани
един след друг погалиха коравото чело.
... И виждаха тъга, която всичко им прощава.

И страшно ги болеше, че си заминаваше
добрият старец,
цял живот със тях делил
горчилката на хляба.

Беше толкова студено,
че във въздуха висеше
замръзналото ехо на черковната камбана.

Въже в пазва
Прегърбен и тъжен, до шията в прах,
допивам през сълзи последната чаша.
Изтрих много сълзи, добро не видях.
Прогни ми устата от кучешка каша.

Но днес съм решил... И си нося въже.
Без жал ще го вържа над корен от ясен.
И нека други берат вместо мен грехове
и казват, че този живот е прекрасен.

Прекрасен е, майчице! Няма, няма лъжа!
Погледай как свети пелина сред мрака.
На черния кос открадната песен дължа,
дали е простил или още възмездие чака?

Избродих земята - красота, красота...
Над древни гробове със залеза плаках.
От цъфнали тръне пих със зората роса.
На жерави - тъжно, отчаяно махах...

Сега - с огорчена страхотно душа,
пламтящото вино до зъби издигам.
Допита е вярата... С подивяла ръка
въжето от пазвата бавно развивам.

Може да е всичко
В ръцете ми туптящи издъхваше нелепо
човек, делил със мене постеля, сол и хляб.
Усещах как потегля към небитието
един невъзвратимо катастрофирал свят.

Под бинтовете още хлопаше сърцето,
по устните сълзяха ручейчета пот.
Прозорците кънтяха от кипналото ехо
на чуждия и грешния, далечния живот.

Умираше човекът, потеглил главоломно
безсмъртие да дири с бензинови пети.
Угасваха безмълвно, с пукане тревожно,
надежди и страдания, измами и мечти.

Сред болничната стая плачеше душата...
С каква ли вяра можех да я утеша?
Пред нея вече се затваряше вратата
на страшната и свята земна суета.

И биеше челото ми съмнение горещо,
от памтивека още останало със бяс,
че може да е всичко, но не е и човешко,
да няма в небесата място и за нас!

Тюленово
Тюлените тук отдавна ги няма.
Отдавна заливът е запустял.
Те името си само са оставили
в това селце от камък и от вар.

Селцето също неусетно си отива,
измъква корени от този свят.
Потънали в безпаметна коприва,
напуканите къщи се топят.

Изпили вярата на шумни глътки,
напразно старците превиват гръб.
В трапчинките на тихите им стъпки
расте вместо надежда скръб.

И гларусите като орда мародери
обхождат бавно прегорялата земя.
Крилете им разперени треперят
високо над нахлузената мараня.

И аз сред маранята тъжно гледам,
проклинам победителя на този бряг,
макар да знам, че след победа
единствен победителят е прав.
 
Риза за Христос
След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза, да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален,
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на древно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшните рани от гвоздеи виждам звездите.
С приковани криле върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи, Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно,
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите...
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твойте роби, Господи,
някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни, с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, Господи. Не си отивай!
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал от моя вик,
както се е е появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало...

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.