при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

12 July 2012

Александър Вутимски

Из "Сияния над града", Български писател, 1989

Улицата
Ти смееш се с смеха на шумната тълпа.
И стенеш и въздишаш с нейните въздишки.
Безспирно в твойта вечна, вечна мръсота
преплитат се на върволици пъстри нишки.

И хора, хора... Всеки с своята печал
и всеки с свойта неизбежна, кратка участ.
Съдбата многолика, слязла в твойта кал,
танцува с присмех зъл, със кикота беззвучен...

Ти смееш се и плачеш с шумната тълпа,
и нижеш пъстри върволици непрестанно...
А хората вървят със свойта нищета,
обезличили свойте съкровени тайни.

Ресторант
Ех, тоя светъл, шумен ресторант!
Ей, тия чисти, наредени маси!
Да слушаш дивия, гръмлив джазбанд
от ъгъла, да слушаш и - прехласнат -
звънливите приятни гласове
на дамите - облечени в прекрасни,
вечерни тоалети. - Ресторант!
Как тая вечер съм попаднал тук?...

Но всичко толкоз ми е чуждо.
Но всичко толкоз много ме отблъсква. -
Не мога да понасям тоя смях.
Не мога да понасям тия хора.
Аз другаде израснах и живях.
Познах глада, безсънието, нуждата
и свикнах да живея и се боря
за моя свят - потиснат, обруган,
от крайните квартали, от таваните,
от сутерените задушни на града.

Ех, тоя светъл ресторант!
Ех, тоя див, гръмлив джазбанд!
Безгрижни и доволни господа -
напарфюмирани, с колосани яки,
и вие, дами, с скъпоценни накити -
ако ви заведа
сега до оня беден, стар квартал,
където раснах, страдах и живях -
дали над лепкавата кал
и старите разкъртени огради
ще звънне безгрижния ви смях?

О, може би
в сърцата ви ще трепне радост,
че вий не сте от тез,
които страдат
под ниските пробити покриви...
А може би и ще ви стане тежко -
но само
когато видите изкаляни и мокри
прекрасните си, лъскави обувки...

Ей, тоя светъл, шумен ресторант!
Ей, тая дива песен на джазбанда!...
Не мога повече да бъда тук.
Сърцето ми широко се стреми
към хората - изпити и утрудени.
Сърцето ми тупти, пулсира лудо,
изпълнено с надеждите, с възторга
на тия хора, смукани от нуждата.
А вие, вие, светли господа
от ресторанта, сте ми чужди!

Човекът с латерната
Аз често съм те виждал из квартала -
окъсан, блед, със вечната латерна
и с вечния, оскубан папагал.
Въртиш, въртиш----
Край теб минават безучастно хората.
Дори децата - неуморните,
безгрижните и весели деца
край тебе тичат, без да спрат
и по лицата им
не трепва просто, детско любопитство.

О, никой днес не вярва папагала...

Сега е есен. Всичко бавно тлее.
Увяхват на дърветата листата.
И клоните - оголени и сиви,
стърчат из дворовете мълчаливо.
И в тебе - виждам - тлеят силите.
Лицето ти е мършаво и мъртво,
и в жилите ти
е само студ, и есен, и безсилие...

И питам се:
Нима така безшумно ще изтлееш
край папагала и хрипливата латерна -
ненужен на света и пренебрегнат?
Не може ли животът ти да бъде друг?
Когато всички здрави, стегнати ръце
ще бъдат бодро в дело впрегнати,
в полезен, благороден труд!

Братя
Не знам защо - но аз те чувствам близък.
По-близък даже и от роден брат...

Есенна утрин. Вятърът пронизва.
Събуден е одименият град.

Вървим. Край нас работниците бързат.
По ъглите коларите мълчат.
И всички те са толкова измръзнали
и толкоз бледни, въпреки студът.

И между тях, и между тях сме двама -
не гладни, не - с измръзнали ръце.
Но чувствувам: дълбока обич пламва
и в моето, и в твоето сърце.

Дълбока обич: тия бедни хора,
и тая им оплювана съдба.
И вярваме - под димните простори
кипи, тупти възторжена борба.

Есенна утрин. Вятърът пронизва...
С един стремеж сърцата ни туптят...

Затуй те чувствам толкоз много близък,
по-близък даже и от роден брат.

Тишина
Ти идваш често в тая моя стая,
където има студ и тишина.
Ти идваш често в тая моя стая -
любим приятелю, - идваш със една

усмивка, скрита в светлите очи. -
И чувствувам - с теб идва и тревогата,
и ритъмът, и трепетния огън
на улицата... Ето - вън мълчи

един човек със ледено лице. -
Приятелю, аз зная, че във тебе -
във твойто топло, трепетно сърце
гори любов към хората... И дребен

така безкрайно дребен, тих - при теб
се чувствувам сега. Ах, мой приятелю,
как искам да разкъсам тишината
над мене, искам - тук да порасте -

в сърцето ми - огромната ти вяра,
и двамата тогава да вървим
сред хората и пепелния дим,
сред грохота и градските пожари...

При мене пак си днеска, ти, във тая
печална тишина - приятелю, и знам -
отиваш си... И аз оставам сам
във ледената, неприветна стая.

***
Ти казваш, че животът ти тече
като река спокойна в равнината
и в твойто трепетно сърце влече
надолу във вълните... Тишината,

о, тая черна, страшна тишина,
като гранит над теб не тегне, зная...
...Сега мълчи в мансардната ти стая
подпухналата, ледена луна.

В безумна, синя вечер е града.
И улиците, стихнали - почиват.
- И къщите разкъртени. В студа
и хората - измръзнали и сиви...

Тежи ти, казваш, тая тишина.
- Сърцето ти е топло и тревожно. -
И питаш ме: нима не е възможно
под лунната и електрична тишина

да светят други, по-просторни къщи,
и други, - бодри хора?... Тишина.
Пред сивите стъкла мълчиш намръщен
и гледаш вънка бялата луна.

Призраци
Не е ли чудно, че пак съм пиян?
Във улиците пусти и затънтени
фенерите задрямват. Долу там
стражарят крачи сам срещу луната.
Като големи кучета озъбени,
във тъмнината дебнат те и слушат.
Часовниците дълго се клатушкат
над техните лица посърнали.
Обичам ви, безмълвни, нощни призраци.
Един от вас стои над мен пиян
с очи големи, тъмни, впит
в утробата ми като дълъг паяк...
Той се усмихва тихо и мълчи,
и неговите устни нецелунати
ухаят на градини. А зъбите му
проболи са плътта ми като тръни...
Подкрепят ме съчувствено дърветата...
Луната аз облизвам със език...
Потта му е измокрила ръцете ми
и скърца под дъха му моя вик.
Изгарям като книга върху пламък.
Стражарите са сепнати от сън.
Поглъщам ненаситно потни камъни.
Часовниците зеят тъмни.
В полунощ нима съм умрял,
Бленувайки под някой стар фенер.
Не съм целунал никога навярно...
Но те, те бдят, те дишат... те ухаят...

На един безнадежден
Колко тежък шамар ми удари ти
в тази стая наляна със здрач.
Но защо затрепера уплашено
и на пода се свлече със плач?
Не плаши се от своя шамар.
Аз съм същия мъж, погледни ме. -
Нямам тежкия бич на стражар,
във ръката ми чашата с вино е.
На колене пред мене не стой...
Аз съм болен от вино и ласки.
Разболях се от много пиянство.
А ти искаш целувка и бой.
О, така мълчаливо и мирно
твойте пръсти и длани ми дай.
Между тях да сънувам детинство
и луната над родния край.
Да сънувам шума от дърветата
и лехата със полски цветя.
Да пътуват шейните, звънчетата,
и снега да затрупва нощта...
Ти се смееш коварно. Защо?
Тържествуваш със смях безнадежден.
Ох, разяден е моя живот
от виното и твоите нежности.
Не остава ми нищо, наистина...
Ето чаша, до дъното пий.
Удари пак шамар, ако искаш,
и на пода пак гузно се свий.
Аз съм същия, ето ръцете ми.
Но сега ще ме видиш и друг.
Ще те бия с каиш и въжета.
Ти ще стенеш до моя ботуш.
И когато очите извърнеш ти,
ще те сложа на мойто легло,
да целуна устата посърнали
и студеното потно чело...
...
Стига, дяволе. Спри. Що за глупости.
Престани, замълчи, замълчи.
Твойта болест така ли лекуваш ти?
По-добре да затвориш очи...
Да изчезнат ръцете със виното,
тази стая наляна със здрач.
Да се свърши пиянския плач.
Да се свършиш ти сам, о, завинаги.

Весели небеса
Не се сърди, че си различен,
че не приличаш на околните.
Ти виждаш, че децата тичат
и гледат бягащите облаци.

Обичай вятъра, водата -
върви, свири и пей с дъжда.
И през безкрая на света
танцувай сам във здрачината.

Очите ти ще гледат синьото,
огромно, хубаво небе...
И в тая весела пустиня
ще се зараждат цветове...

Ще заживееш със вселената.
И дървесата ще цъфтят -
тъй както хората растат
и се променят континентите.

А в зрялата си възраст сам
ще слезнеш кротко между хората
и с прости думи ще говориш
за веселите небеса.

Сомнамбул
Във тъмнината е студено. Сам
срещу луната се разхождам нощем.
Внезапно съзерцавам лампите,
дъжда,
начупените покриви.
Все сам,
ох, от отдавна вече много сам, наистина,
от хиляди години.

На кръстопътя долу - там стражарят
се изправя като паметник.
От сенките на къщите огромни
изскачат привидения на кучета.
Безкрайнат и безпределна нощ
ме води към луната... Сомнамбул -
безмълвен, и студен, и сам. -
Това съм аз.
И знам -
в мълчанието на света внезапно
от четирите краища на нощта,
ще връхлетят със писък ветровете.
- Тая нощ -
през хаоса на всичките стихии
аз ще замина към луната виеща,
ще се разсея с лампите, с дъжда, -
завинаги!


СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА СИНЬОТО МОМЧЕ
1.
Било е сън момчето от сребро,
със синята фуражка и пагоните.
Да разговарям със звезди и котки
причината навярно е във рома.
Не съм живял във двор между дърветата
под облаци и залези оранжеви.
За сребърно момче съм взел портрета
на негъра от френски календар.
Бълнувал съм пияни златни ангели.
Не е валяло, а съм слушал дъжд.
Било е тъмно, а съм виждал залез
и съм целувал не ръце, а стълбове...
От синьото съм съзерцавал сам
очи въображаеми и устни,
и празни чаши, и сълзи, и танц...
Пиян съм бил, разбирам, бил съм луд.
Не те очаквам вече... Ти ще тръгнеш ли
със слънцето, което си отива?
Нима отново ще залезнеш ти
без пламъци, без кръв и сълзи...
Пътувай, угасни във здрача, козирувай на дъжда.
Не те целувам, аз не плача пак, не се усмихвам.
...Въображаем ангел бил си ти - уви!
И ти залязваш.
Но синьото момче не е било
Момче от синя шапка и сребро
с очи на южен танц,
пияното момче, което шепне отдалече: Саша -
                                                               И тая нощ -
...Ах, старият фенер ме водеше към черквата
                                                     под нощен хоризонт.
Кубета от мъгла, кубета от луна и зима.
И аз съм паднал на снега
под две очи, студени и безмълвни...
Полиция! Полиция!
Спасете ме от мойте спомени.
Стражар!
Кажи да стане ден...
                                Но аз не ще плача...
Възможно синьото момче не е било.

***
Обичам светлината на деня
и слънцето, що зрее в кротко лято.
Обичам въздуха, разходките, съня
и вятъра.

Обичам бистрата вода,
движението на ръцете, шепота на устните,
които казват не, които казват да,
и всички земни пътища, та даже и най-пустите.

Света обичам. Но и теб,
и всички твои лудости и радости.
А ето ти седиш пред мен сега -
и нито ден, и нито сън, и нито дълъг път...

Ръцете ми те търсят, молят те, трептят.
Но ти не казвай "не", ох, казвай само "да"...
И дали не си що питаш ти?
Какво ще кажеш ти?

***
Ледът е пуст и бял, и вцепенен.
Тук има сини северни сияния.
Замръзва въздухът над мен,
и слънцето сковано в океана,
що мълчи -
е ледено.
Пиян ли си, пиян ли съм?

Оставих виещите в урагана кръчми.
След мен вървяха негри и деца
и пееха, и свиреха със флейти.
След мен пияно куче лаеше,
но аз не му отвърнах, аз вървях
на север и на юг в безкрайността.
Защото аз съм сам и мразя ги сега
опушените стаи ми омръзнаха.

И ето тук сега - намерих тебе...
Озадачен съм, луд от изненада съм.
Ти светеше над мъртвите сияния
върху огромен леден блок,
прозрачен и безмълвен, и мъчителен.

Аз исках да съм сам -
да бъдат само мои ледовете,
а ти сега, защо си тука ти,
безочливец, беглец, нехранимайко!
...

Дъжд
Така е странно под дърветата,
когато завали дъждът.
Добро и синьо е небето,
и тихи облаци вървят.

Паважите са вече мокри
и отразяват небеса.
И бляскат вече всички покриви
от слънцето и от водата.

Така е хубаво да бъдеш
съвсем самичък, под дърветата -
да ти е много, много тъжно,
да се усмихваш несъзнателно.

И щом в далечините кротко
отмине пролетния дъжд -
ти да погледнеш хоризонта
и после да те няма вече...