при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

17 August 2012

Павел Матев

Къде си
Изплъзващата се следа
отчаяна потъна в бяло...
Една невярна свобода,
наречена от нас раздяла,
запълва всичко. Мрат звезди.
Изчезват есенните шарки.
Мълчат вечерните води
изпод оголените арки.
И бели мигове горят.
И лунен въздух се разлива
над изоставения път...

Къде си?
Беше ли щастлива?

Умопомръкващата степ
ме вика тая късна вечер.
Не зная пак дали при теб
или от тебе по-далече.
Там, дето думите ни спят,
в неозвучените полета,
където птиците мълчат,
защото не мълчи сърцето...

И аз се движа - слаб и сам -
подир съдбата си човешка.
И вече чувствувам, вече знам
че тази свобода е тежка.

Люлякови нощи
Още има люлякови нощи -
невиждащи очи в притулен час.
Още има люлякови нощи -
безумия от закъсняла страст.

Минути непонятни и крилати,
нетърпеливи жестове, слова,
които ме спасяват без остатък
от вечната, от вечната мълва.

И ето я пределната отплата -
един акорд от сложен послеслов.
И доловили тоя звук сърцата
умират разрушени от любов.


***
Подранили светкавици палят
дъждоносното сиво небе...
Ще си спомня ли всичко? - Едва ли!
Ще запомня единствено теб.

Сред огромните капки - кристали
чезне тъмнолилав хоризонт.
Ти стоиш - изумена и бяла,
ти - гравюра на тоя фон.

Аз - поклонник на всички изкуства
и радетел на словото - там
се опомних от своите чувства
чак когато останах сам.

И мълчах - красота или слава
означава такъв ореол?...
Аз не мога да те забравя
цял живот - за добро или зло.

И в последните ми години -
ако мълния ме порази -
ще изричам на твоето има
всички свои пролети сълзи...

***
Излязоха неравни ветрове.
Тополата си мъчеше листата.
Небето се разделяше на две-
до тука -слънце, облаци-нататък.

Денят дойде. И вече осъзнах,
че е останала зад мен междата.
И в равносметката ми няма страх,
до тука Слънце, облаци нататък.

От облаците моето лице
ще потъмнява- часове, години...
Ще ми показваш като на слепец
къде е този цвят: небесносиньо.

Ще се помъча да те разбера,
ще ме насочваш: гледай ми ръката!
И ще се вместя в тъжната игра:
до тука-слънце, облаци-нататък.


***
Тишината пада на сълзи.
Ти ли плачеш пак неутешимо?
В моето сърце се разрази
цялата любов, която имам.

За това едва-едва тупти.
Пулсът неуверено затихва.
Аз те учех, вече знаеш ти,
че сърцето плаща всички лихви.

Отреденото си преживях.
Изтърпях и всякакви присъди.
Обич и възмездие, и грях-
нищо от душата не пропъдих.

Нищо не ме спъна до сега:
дългата любов, мечтата къса.
Трудно носих задух и тъга-
затова сърцето ми прекъсва.

Не плачи! Това не е беда.
Знаеш, че движението спира.
Ако пък поетът в мен умира-
има абсолютна свобода.



 
Предположение
Защо летим в небето?- ще попиташ.
За да не бъде пусто и самотно;
да не остане за човека скрит и
необитаем за мечтата остров.

То пали слънце. То звезди ни носи.
То ражда тайни, облаци, копнежи.
То праща зими или сенокоси,
за да се влюбват силните младежи.

Нима не вярваш? Любовта се проси,
защото е лекарство или огън.
Най-старите дървета също носят
отровите на пролетни тревоги.

Жената още си остава тайна:
небесна, очарована, сърдита.
И да я любиш - пак ще е незнайна...
Ще ти докажа, ако ме попиташ.