при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

18 August 2012

Робърт Бърнс

Из "Песни и поеми", изд. Захарий Стоянов
Превод: Владимир Свинтила, 2001
 
В цъфналата ръж
Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж.
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра до колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някого целувал някой
в цъфналата ръж?

Моят момък
Сърцето му е от злато.
Не момък е, а капка.
Той ходи с плюшено палто
и светлосиня шапка.

За мен е всичко в този свят,
със него съм богата.
Какъв чудесен занаят -
да режеш с плуг земята!

Ще дойде вечер вкъщи той,
измокрен цял и капнал:
- Преоблечи се, друже мой,
пък и да беше хапнал.

Ще го зарадвам от душа,
леглата са готови.
Чорапите му подсуша
и му приготвя нови.

На север ходих и на юг
и знам кой колко струва.
Не, като него никой друг
не може да танцува.

Веднъж ли в танца той блестя
с чорапи и с чепици
и с туй главите завъртя
на много хубавици!

От малко съм доволна аз.
Ще минеме щастливо,
да има къшей хляб за нас
и в чашите ни пиво.

Старата любов
Кога и кой ще измени
на старата любов?
На миналите златни дни
и старата любов?

За старата любов -
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!

Със тебе пихме от дъха
на тия равнини.
И с тебе двама към върха
вървяхме дълги дни.

Преминахме ний длан във длан
реки и планини.
И раздели ни океан
след тия златни дни.

Но пак сме днес със теб ведно.
Ръката ми хвани.
Налей от старото вино
за миналите дни.

Налей и чашите не брой.
Догоре ги пълни.
Да пием с тебе, друже мой,
за миналите дни.

За старата любов -
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!

Девойката, която ми постла легло
По пътя ме настигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.

За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през нощта ми даде тя.

Дълбоко и благодарих,
учтиво преклоних чело-
учтиво и се поклоних
с молба да ми даде легло.

Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и “лека нощ” ми пожела.

Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.

С възглавницата във ръка
се върна тя при мен за вчас.
Със таз възглавница-така
я взех в прегръдките си аз.

Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
“О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.”

Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С ухайни устни беше таз,
която ми постла легло.

Бе хладен нежния и крак
и кръгла малката и гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навявани в тоя таен кът.

Целувах милото лице,
косите и от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.

И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
“О, ти, опропасти ме ти"-
ми каза моята любов.

Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъгa,
и казах:"Тия две ръце
ще ми постилат отсега.”

Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама до хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.

Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.

Песен
Ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой,
ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой.
Нека мама крещи, баща ми — и той!
Ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой.

Внимавай, когато при мен идеш ти.
Вратата след тебе добре залости.
Помни: стъпалата! На ум ги чети.
Помни, че при мене не идеш уж ти,

внимавай: при мене не идеш уж ти!
Щом нейде ме срещнеш, наблизо мини —
съвсем покрай мене — и тъй отмини.
Бездруго обаче към мен погледни.
Веднъж погледни ме и тъй отмини,

с очи погледни ме, след туй отмини!
Със други приказвай, изглеждай студен:
уж пукната аспра не даваш за мен!
Към друга обаче не гледай смутен,

че виж току друга те взела от мен,
че гледай, отнела те друга от мен!
Ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой,
ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой.

Нека мама крещи, баща ми — и той!
Ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой!

Завръщането на войника
Завърши страшната война,
небето пак сияе.
И в черно не една жена
с децата си ридае.

Напуснах лагера без скръб
след дълга бойна служба,
с войнишка раница на гръб,
богат с тъги и дружба.

Нарамил празната торба,
вървях с войнишка крачка.
Не водих аз с врага борба
със цел да трупам плячка.

За Ненси в първите лъчи
аз мислех с радост тиха,
за дветей добри очи,
които ме плениха.

И ето нашата река
и мелницата, дето
притиснах нейната ръка
със нежност до сърцето.

И ей ме стигнал у дома,
пред къщата позната.
И гледам я, седи сама
и чака на вратата.

Избърсах сълзите си аз -
да плача не умея -
и с променен нарочно глас
тъй заговорих с нея:

- От тоя слънчев летен ден
ти по-красиво грееш.
И този момък е блажен,
за който най милееш.

Аз нямам грош, но моя край
спасих от смърт със щика.
За нощ поне приют ми дай.
Смили се над войника.

В очите й изгря за миг
една сълза голяма:
- Обичам аз един войник,
но вест от него няма...

За мене свят е тоз пагон,
кокарда и петлици,
а вкъщи даваме подслон
на честните войници.

Но миг! И моите черти
познала, пламна: - Вили -
извика тя, - нима си ти?
Нима се върна, мили?

- Да, туй аз съм, непроменен.
А ти си още млада.
И твоята любов за мен
е най-добра награда.

Завърши моят път суров,
а ти ме чакаш верно.
Макар и беден, с теб, любов,
съм пак богат безмерно.

Тя каза: - Имам аз имот.
Ще стигне той за двама.
Ще имаме щастлив живот.
Със тебе бедност няма.

...Убива се да прибере
жетварят ечемика.
Търговецът за злато мре,
но мре за чест войника!

Не му отказвайте приют.
Той бди с осанка строга
за своя край във дни на смут,
в минути на тревога.

Финдли
Кой хлопа в този късен час
Аз хлопам - каза Финдли
Върви си, всички спят у нас
Не всички - каза Финдли

Не зная как си се решил
Реших се - каза Финдли
Ти май си нещо наумил
Май нещо - каза Финдли

При тебе да излезна вън
Ела де - каза Финдли
Нощта ще минеме без сън
Ще минем - каза Финдли

При мен да дойдеш току виж
Да дойда! - каза Финдли.
До утре ти ще престоиш
До утре. - каза Финдли

Ще ти отворя, ала чуй
Отваряй - каза Финдли
Ни дума някому за туй
Ни дума - каза Финдли.

На един ковач
След дълъг полет Аполон
веднъж от небесата
с Пегас, крилатия си кон,
се спуснал на земята.

Пегас не бил добър пешак:
подхлъзнал се по склона,
закуцал и провлякъл крак
за скръб на Аполона.

В ковачницата на Вулкан
закарал го ездача
и своя кон неподкован
оставил на ковача.

Ковача цял се изпотил,
но подковал жребеца.
За този труд му заплатил
с един сонет певеца.

Ковачо, виждаш, Аполон
е плащал със сонети.
Ще подковеш ли моя кон
за тези ми куплети?

Момина песен
Нежно го прегърнах аз
и пое нагоре той.
Все го чакам оттогаз,
нямам нито миг покой.

Пощадете моя драг,
дребен град, пороен дъжд.
Не затрупвай, ситен сняг,
пътищата отведнъж.    

Ти не го буди със вой
в здрача, вихъре студен.
Нека спи спокойно той
и да стане отморен.

Нека бъда с него вред,
дето иде в тоя свят.
Път да го зове напред,
а сърцето му назад.

Нощен разговор
ТОЙ:
Не спиш ли, миличка? Ела!
Недей бъди със мене зла!
Такава вън лежи мъгла,
                  измръзнах цял почти.
Такъв е студ, такъв е мраз,
краката си не чувствам аз.
От милост тази нощ у вас
                  поне пусни ме ти.
Напразно чукам аз отвън.
Изглежда твоят тежък сън
до утре кроткия ми звън 
                  не може да смути.
Пусни ме ти за тая нощ,
за тая нощ, за тая нощ.
Поне от милост тая нощ
                 при теб ме приюти.
ТЯ:
Успял ли си  във тоя мрак
да стигнеш лесно моя праг,
то значи можеш лесно пак
                да си отидеш ти.
Навън сега е зла тъма,
но тая глупава мома,
която с теб преспи сама,
               какво ще сполети?
Премаза нечий крак жесток
цветеца в цъфналия слог
и нека тоя скъп урок
              тъги да ми спести.
Ловецът птичка оня ден
примами, улови във плен.
Това е друг урок за мен,
              той скръб ще ми спести.
Навън лежи такава нощ,
такава нощ, такава нощ!
И гости във такава нощ
             не искам аз, прости!

Тъкачът
Там, де през китни долини,
през лесове и равнини
Карт носи своите вълни,
                се срещнахме с тъкача.

Петима спореха за мен.
Боех се да не падне в плен
сърцето ми и в тоя ден
                го дадох на тъкача.

Баща ми мрънка час по час.
Друг момък готвел той за нас!
И иска да отблъсна аз
                ръката на тъкача.

Той вече ми го каза сам:
не дава зестра! Аз го знам.
Но аз сърцето си ще дам
                за зестра на тъкача.

Додето ручей ромоли,
шумят жита, дъждец вали
и в клоните жужат пчели,
                ще любя аз тъкача.

Елегия за смъртта на Пег Никълсън, свещенническа кранта
Добра кобила беше тя
и вярна бе, но ето
в реката мъртва полетя
и плувна към морето.

Тя беше кротка и добра,
но пак намаза ножа:
трупа свещеникът одра
за скъсаната кожа.

Труди се тя за своя поп,
додето беше млада.
Сега при рибите, без гроб!
Това й е награда.

Носи покорно тя на гръб
духовното съсловие
и приживе узна със скръб
какво е богословие.

Ненси
— Стига, мили, си ругал
своето момиче.
Имай, моля ти се, жал —
аз не съм добиче.

— В тая къща нямаш глас,
Ненси, Ненси, Ненси.
У дома командвам аз,
мила моя Ненси.

— Виж го! Мислиш, че това
тъй ще ти размине?
Значи аз съм без права.
Сбогом, господине!

— Щом от тебе се лиша,
Ненси, Ненси, Ненси,
с друга ще се утеша,
мила моя Ненси.

— Нищо! Иде моят час,
моят ден настава!
Искам да те видя аз
как ще си тогава!

— Помощ от това небе
ще измоля, Ненси.
Ще помина, как да е,
с божа воля, Ненси.

— Няма пак да имаш мир.
Знай си го от днеска.
Ще ти пратя аз вампир
в мрака да те стреска.

Моето щастие
Доволен съм с малко и с малко богат,
и грижи смутят ли покоя ми, брат,
със чашка и с песен — за първи ли път? —
ги пращам, по дявола нека вървят!

Понякога стискам от мъка пестник,
но бой е живота, а ти си войник!
Безгрижният нрав е богатство за мен:
пред никой не скланям глава унизен.

Гнетят ме нещастия, скърби и страх!
Но вечер с другари — лекувам и тях!
Когато сме стигнали читави, брат,
защо да си спомняме злото назад?

Съдбата ми — кранта, се спъва навред.
Към зло, към добро ли, да кара напред!
Аз своята участ, добра или зла,
ще срещна усмихнат с „добре си дошла“.

Мелничарят
Мелничарят прашен
носи пълен кош.
Рупче ще похарчи,
ще спечели грош.

Прашен, прашен, боже мой,
дрехата му бяла.
Взе, та ме прегърна той,
напрашни ме цяла.

Мелничарю прашен,
като хляб си бял.
Носиш, мелничарю,
пълния чувал.

Къташ прашните пари,
пъшкаш под чувала.
Но сукмана си дори
аз за теб бих дала.

Сбогуване с Елиза

Елиза, тръгвам аз на път
към южните страни.
След ден от теб ще ме делят
жестоките вълни.

И нека в мачтите със вой
бий вятърът свиреп.
Не ще откъсне нивга той
сърцето ми от теб.

О, сбогом, сбогом, тръгвам аз
напускам твоя праг.
Шепти във мене таен глас:
не ще се видим пак!

Прощавай! Твоето лице
ще бъде вечно с мен.
За теб ще бие туй сърце
до сетния си ден.