при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

18 August 2012

Федерико Гарсия Лорка

Из "Лирика", изд. Захарий Стоянов, 2006
Превод: Александър Муратов, Атанас Далчев

Невярната съпруга
Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Бе през нощта на Свети Яков
и с дълги уговорки стана.
Фенерите се загасиха
и се разпалиха щурците.
Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, храсти и тръстики,
коравият й ток изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз – ремъка със пистолета.
Тя – свойте четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори в подобен блясък
дори кристалът под луната.
Под мен в уплаха като риби
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени.
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме.
Аз като мъж не ще повторя
това, което тя ми каза,
защото моят ясен разум
ме учи предпазлив да бъда.
Изцапана от кал и ласки,
аз я отведох на реката.
А кремовете с дълги саби
се биеха под злия вятър.
Държах се както подобава
на всеки циганин достоен.
Дарих я на раздяла щедро
с красива кошница от слама
и не склоних да я залюбя,
защото имаше си мъж,
а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.

Касида за златното момиче
По залез златното момиче
се къпеше само в реката
и ставаше водата златна.

Засенчваха го с лека сянка
и клончета, и водорасли
и пееше наблизо славей
за бялото момиче.

Сомнамбулен романс
Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец. Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.
Препасана със тъмна сянка,
бленува бледа на балкона,
зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Зелена, любя те зелена.
Под циганския грейнал месец
нещата във захлас я гледат,
а тя не може да ги види.

Зелена, любя те зелена.
Звезди големи от слана
прииждат с рибата от сянка,
разкрила пътя на зората.
Смокинята ветреца трие
на свойте клони о пилата
и планината, хищна котка,
изважда кактусови нокти.
Но кой и откъде ще дойде?...
А тя, опряна на балкона,
зелена плът, коса зелена,
мечтае за морето синьо.
- Готов съм, друже, драговолно
да дам за къщата й коня,
за огледалото - седлото,
за черния й шал - камата.
Аз ида целият във кърви
от пристана на Кабра, друже.
- Да можех, бих приел веднага
да сключим, момко, таз спогодба.
Ала не съм аз вече аз,
ни моя дом мой дом е вече.
- Аз искам, друже, да умра
прилично във легло желязно,
с пружина, ако е възможно,
с чаршафи от платно холандско.
Нима не виждаш мойта рана
от гърлото, та до сърцето?
- Тъмнеят триста тъмни рози
на твойта чиста, бяла риза.
Просмукана кръвта ти млада
ухай около твоя пояс.
Ала не съм аз вече аз,
ни моят дом мой дом е вече.
- Поне ми дайте да възляза
там, на зелените балкони,
до перилата на луната,
отдето ромоли водата.

Възлизат двамата другари
там, на високите балкони,
оставяйки следа от кърви,
оставяйки следа от сълзи.
Калаени фенери трепкат
по стрехите от керемиди.
Безброй дайрета от кристал
ранилата зора раняват.
Зелена, любя те зелена,
зелен ветрец, зелени клони.
Другарите се изкачиха.
В устата им ветрецът полски
оставяше вкуса си редък
на злъчка, мента и босилек.
Къде е, друже мой, кажи ми,
горчивото момиче твое?
Ах, колко пъти те очаква!
Ах, колко пъти ще те чака
със бузи свежи, с черни къдри
на тоз зелен балкон самотен!
Върху водата на басейна
люлей се циганката смугла.
Зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Една ледунка от луната
поддържаше я над вълните.
Нощта по-близка и позната
от мъничко площадче стана.
И блъскаха вратите грубо
пияни жандармери в мрака.
Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец. Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.

Изненада
На улицата лежеше
мъртъв с кама в гърдите.
Не го познаваше никой.
Как трептеше фенерът!
Майко.
Как трептеше фенерът малък
на улицата!
Бе ранно утро. Никой
не го погледна в очите,
сурови и разширени.
Ех, нека си лежи на улицата
мъртъв, с кама в гърдите,
и нека не го познава никой!

Memento
Когато умра,
погребете ме с мойта китара
под пясък и глина студена.

Когато умра,
между портокали
и мента зелена.

Когато умра,
погребете ме вий, ако щете,
в един ветропоказател.

Когато умра.

Малагб
Смъртта
влиза и излиза
от кръчмата.

По друмите дълбоки
на китарата
черни коне минават
и зловещи хора.

И дъхтят на сол
и на женска кръв
трескавите туберози
на брега.

Смъртта
влиза и излиза;
излиза и влиза
в кръчмата
смъртта.

Песен за конника
Под луната черна
на бандити нощни
пеят твойте шпори.

Малко врано конче,
де отнасяш своя мъртъв конник?

Шпорите сурови
на бандита бледен,
изтървал юздите.

Равнодушно конче.
Как ухае като цвете ножът!

Под луната черна
на Сиерра Морена
хълбокът кървеше.

Малко врано конче,
де отнасяш своя мъртъв конник?

А нощтта безмълвна
в слабините свои
вбива звездни шпори.

Равнодушно конче.
Как ухае като цвете ножът!

Под луната черна
вик и рогът дълъг
на планински огън.

Малко врано конче,
де отнасяш своя мъртъв конник?

Прощаване
Умра ли,
оставете балкона отворен!

Момчето яде портокали.
(От моя балкон аз го виждам.)

Жътварят ожънва житата.
(От моя балкон аз го чувам.)

Умра ли,
оставете балкона отворен.

Нямото дете
Детето търси своя глас.
(Отне го кралят на щурците.)
Усърдно в капчица вода
гласа си търсеше детето.

Не за говорене го искам;
от него ще направя пръстен:
смирено моето мълчание
на кутрето си ще го носи.

Усърдно в капчица вода
гласа си търсеше детето.

(Но дреха на щурче далече
обличаше гласа пленен.)

Прелюдия
Белите тополи си отиват,
но оставят свойто отражение.

Белите тополи си отиват,
но ни вятъра оставят.

Вятърът почива морав,
проснат нейде под небето.

Но оставил е да плава
ехото си по реките.

В спомените ми нахлува
на светулките роякът.

И едно сърце смутено
между пръстите ми бие.

Вечер
Три исполински трепетлики,
една звезда.

Покоят полски, хапан
от жабите неспирно,
напомня тюл, осеян
със бенчици зелени.

Насред реката
едно изсъхнало дърво
във кръгове големи
и малки цъфна.

И аз мечтаех над водите
за смуглото девойче от Гранада.

Коннишка песен
Кордова.
Далечна и самотна.

Конче врано под луна голяма
и дисаги, пълни със маслини.
Знам отдавна всичките шосета,
ала няма в Кордова да стигна.

През полята бяга като вятър
черно конче под луна червена.
А смъртта от кулите ме гледа,
чак от кордовските бели кули.

Ах, какво препускане безкрайно!
Ах, ти мое конче непокорно!
Нищо че смъртта ме черна чака,
преди още Кордова да стигна.

Кордова.
Далечна и самотна.

На ухото на едно момиче
Аз не поисках.
Аз не поисках нищо да ти кажа.

Видях в очите твои
две дръвчета луди.
От вятър, смях и злато.

Поклащаха се.
Аз не поисках.
Аз не поисках, да ти кажа нищо.

Луната изгрява
Когато възлиза луната,
камбаните в мрака се стапят
и блясват пътеките нощни
недостижими.

Когато възлиза луната,
морето покрива земята,
сърцето човешко тогава
е остров самотен в безкрая.

Човек не яде портокали
под пълния лик на луната.
И все пак би ял със наслада
плодове недозрели и ледни.

Когато възлиза луната,
различна и все пак еднаква,
монетите сребърни почват
в кесията тихо да хлипат.

Дръвче, дръвче...
Дръвче, дръвче,
сухо и зелено.

Хубаво младо девойче
бере си черни маслини.
Вятърът, палав изгорник,
през кръстта леко я хваща.
Конника трима минаха
на андалузки кобили,
с дрехи зелени и сини,
с плащове дълги и тъмни.

"Дойди в Кордова, момиче!"
Девойчето младо не чува.
Два бикоборци минаха,
тънки във кръстта, напети,
с портокалови наметки
и остри саби старинни.
"Дойди в Севиля, момиче!"
Девойчето младо не чува.
Когато слънце залезе
и модра вечер припадна,
млад момък мина край нея
с мирти и рози във ръцете.
"Дойди в Гранада, момиче!"
Девойчето младо не чува.
Милото младо девойче
бере си още маслини,
вятърът луд я прегръща
с ръката си сива през кръстта.

Дръвче, дръвче,
сухо и зелено.

In memoriam
Мила тополо,
мила тополо,
ти си цяла
от злато.
Вчера трептеше зелена,
лудо зелена
като на приказни птици
перата.
Днес повалена
лежиш под небето горещо,
както аз под небето
на мисълта си червена.
Благоуханието омайно
и нежно на ствола
пак ще спохожда сърцето
смирено.
Груба прамайко
на лъките зелени!
Ето ни двама
с теб позлатени!

Поле
Небето е от пепел.
Дърветата са бели.
Чернеят като въглен
опалени стърнища.
На залеза тъмнее
запечената рана,
хартията безцветна
на чуките се сбръчва.
Пушилката от друма
по урвите се крие,
потокът става мътен,
а вировете тихи.
Звъни в дрезгавината
на стадото звънчето
и свойта броеница
долапът роден свърши.

Небето е от пепел.
Дърветата са бели.

Балада за морската вода
Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

- Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
- Продавам аз, сеньор, водата
на морето.

- Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
- Сеньоре, нося аз водата
на морето.

- Кажи ми, сълзите солени
отгде извират, мила мамо?
- Аз плача със водата
на морето.

- Сърце, а тая нетърпима
горчивина къде се ражда?
- Безкрай горчива е водата
на морето.

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.