при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

22 January 2013

Владимир Висоцки

Из "Капризните коне", изд. Милениум
Превод: Добромир Тонев, 2011

Аз не обичам
Аз не обичам изхода фатален -
не ще се уморя да бъда жив.
Сезонът е сезон за мен банален,
щом не подхвана радостен мотив.

Аз хладния цинизъм не обичам,
не вярвам във възторга. Мразя аз
през рамото ми чужди да надничат
и да четат писмата ми в захлас.

Аз не обичам разговори спрели
или половинчатите неща.
Аз не обичам в гръб, когато стрелят,
а също - ако стрелят във гръдта.

Съмнения, сплетни - заобикалям.
Във почестите виждам жило зло.
Аз мразя срещу косъма да галят,
да драскат със желязо по стъкло.

Аз не обичам ситостта - пред нея
бих предпочел невъздържаността.
Досадно ми е, щом честта линее
и е на почит всяка клевета.

Аз не случайно не изпитвам спрямо
прекършения полет жал: презрял
насилието, слабостта, аз само
към него - към Христос изпитвам жал.

Страхлив не се обичам, не обичам
да бият някой без вина, и сам.
Аз не обичам в мене да надничат,
но повече - когато плюят там.

Манежи не обичам и арени.
Там сменят милион за лев от раз.
И нека стават занапред промени -
това не ще го заобичам аз.

Той не се върна от боя
Всичко някак е друго... А както преди
пак просторът е тих и спокоен,
и гората е същата с тези води...
Само той не се върна от боя.

Аз не знам кой бе прав - често спореше с мен
и държеше на правдата своя.
Аз разбрах, че ми липсва от онзи момент,
в който той не се върна от боя.

Неуместно мълчеше, не пееше в такт,
нещо друго все бъбреше, свое,
всяка сутрин ме будеше още по мрак,
а от вчера го няма. От боя.

И не само това, че е пусто сега:
изведнъж осъзнах - бяхме двама...
И раздухваше вятърът мойта тъга,
щом след боя разбрах, че го няма.

Пролетта се отскубна днес като от плен
и гласът ми увисна в покоя:
"Ще запалим ли, брат!" - но е тихо край мен...
Вчера той не се върна от боя.

С нас отново са мъртвите, щом сме в беда.
Те са даже в смъртта часовои...
Отразен в тоя лес като в синя вода,
небосводът притихва спокоен.

И в землянката имаше място за нас,
беше общо и времето в строя.
Всичко вече е мое, но мисля, че аз,
сякаш аз не се върнах от боя.

Бяло безмълвие
Векове и епохи наред този свят
се стреми по-далеч от студа, към уют.
Но защо тези птици на север летят,
щом открай време птиците тръгват на юг?

Те не търсят известност, величие.
Под крилете им свършва ледът
и откритото щастие птиче е
за награда след дългия път.

Но защо не ни хващаше сън? И какво
ни подгони по тази висока вълна?
Не сме виждали северното зарево -
то е толкова рядко, че няма цена!

Гладни чайки блестят като мълнии.
Наште шепи са празни. Но тук
за награда след всяко безмълвие
непременно ще има звук!

Как отдавна сънувахме в бяло, снегът
е затрупал в очите ни всеки нюанс.
Ослепяхме отдавна, но идва мигът
да прогледне тук всеки от нас.

Тука няма да има мълчание.
Слабостта ще ни пусне от плен.
Срещу нощите на отчаяние -
за награда - полярен ден.

Север. Воля. Надежда. Безкраят зове.
Сняг без кал, като дълъг живот без лъжи.
Няма гарван очите ни тук да кълве -
не се въдят насам тези твари божи.

Неповярвалите в прорицатели
и поели по пътя нелек -
тук, в наградата за самотата си,
непременно ще срещнат човек.

Песента на певеца пред микрофона

Достъпен съм за целия салон.
Пристъпвам към позната процедура.
Икона уж е този микрофон,
а аз вися като пред амбразура!

Не му харесвам аз, от моя глас,
изглежда, всички са се отегчили.
И знам, ако излъжа в нещо аз,
безмилостно лъжата ще усили.

Бие в кръста сцената с лъчите,
злостните фенери - във очите,
и прожектор ребром ме слепи,
и салонът кипи.

Той, дяволът, е с безотказен слух,
способен да усети фалш до йота.
Макар за мойте грижи да е глух,
аз честно ще изпея всяка нота.

Особено хрипти днес моят глас,
но риск не бих поел с височините.
Че щом си изкривя душата аз,
той няма да изправи кривините.

И микрофонът с гъвкавия врат
върти пред мен главичката си змийска.
И хапе, ако забележи спад.
Да пея до побъркване ли иска?!

Не се движи, внимавай с всеки жест...
Змия си. По езика те познавам!
Но аз съм змиеукротител днес,
не пея песни - кобри укротявам.

И като птиче лакомо и зло
той звуците кълве от дробовете.
Куршум ще шибне в моето чело.
Китарата - ще ми държи ръцете!

Това не означава край, покой!
Какво е моят микрофон, кажете?
Кандило пред лицето ми е той,
но аз не съм светец, и той не свети.

С най прости гами пея, и за миг
ако не е до края искрен тона,
аз получавам в този миг плесник
от стихналата сянка микрофонна.

Към мен - очи от целия салон.
Покой ли да очаквам, или буря?
Икона уж е този микрофон,
а днес стоя като пред амбразура!

Моят Хамлет
Аз в стиховете малко казвам, в тях
да обясниш не всяко нещо можеш...
Заченат съм тъй както трябва, в грях -
със пот и нерви в първобрачно ложе.

С изкачването, знаех, по-жесток
и твърд човекът става, и спокойно
отивах аз съм своя трон висок
и вършех всичко като принц - достойно.

(...)