при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

12 January 2013

Манифест отвъд звездите

В началото, когато Вселената е избухнала, е имало само звезди. В последствие всичко друго се е образувало от частиците на същите тези вече мъртви звездни тела. Човекът е дете на звездите, също толкова, колкото е и дете на майка си. Човекът е полу-сирак, докато не осъзнае това свое далечно роднинство.
Като техни наследници, ние (макар и чисто метафорично) непрекъснато излъчваме самите себе си и същевременно същността ни се отразява във всеки един обект, който озарим. Човекът никога не може да види себе си директно с очите си; звездата никога не може да озари себе си с лъчите си. Оттук би следвало, че всякакво осъзнаване и разбиране се оказва невъзможно освен ако не намерим начин да прихванем самите себе в обект, който е позициониран отвъд нас самите.
За щастие, съществуват множество огледални повърхности в нашия материален свят. Някога древните хора се оглеждали във водата; днес човек използва огледалата, за да улови физическия си образ. Именно същите тези огледални повърхнини се оказват много удобни, веднъж приведени в нашите размисли със своето метафорично значение. Ситуацията на обект, отразен в огледална повърхност, може да бъде използвана за модел на нашето собствено осъзнаване. Всички ние, които не можем да се видим със собствените си очи, се съдържаме в отношението си към всички обекти, които ни заобикалят. Ние сме лъчи, снопове информация, която се съдържа в отношението ни към света. Но във всички случаи ни трябват огледала. Човек се нуждае единствено от звезди и огледала. Всеки, който желае да разбере себе си, ще трябва да търси звезди и огледала. След това остава единствено словото. Словото като инструмента, с когото ще направим дисекция на отразеното ни Аз, на това, което сме открили от себе си в отношението си към околното.
Какви могат да бъдат тези огледала? Всеки един обект на света е огледален и най-вече хората. Човек може да види себе си в отношението си към всеки един обект - от музиката, която не харесваме, до любимото ни ядене и любовта към майките ни. Ако човек мрази повечето от околните хора, в действията на своята омраза, в отношението на своята омраза, той съдържа себе си. Всяко едно нещо, което човек направи е парче от пъзел, който е недовършен и никога не може да бъде напълно нареден, защото парчетата винаги стават все повече и повече. Ако човек обича класическата музика или не понася футбола, това също говори много за неговата същност. Отношението му към точно тези обекти, го отразяват безпристрастно и обективно. Ключът към себе разбирането е в размисъла над причините поради които намираме определени неща за близки и приятни,  а други за отвратителни и отблъскващи.
Разбира се дори да приемем нашия опростен модел за валиден, материята се открива пред нас не по-малко сложна. На света все пак няма перфектни огледала. В този смисъл е наивно да очакваме, че отражението ни непременно ще бъде точно и цялостно, че нищо няма да се загуби по пътя обратно. Всеки един от обектите, които ще ползваме за свое огледало, действително ще отразява нашия образ, но ще го връща разкривен и неточен - като криво цирково огледало. Когато се отразяваме във други хора, нашият образ е нетипичен, точно заради техните и нашите емоции. В този случай, ирационалното е петното, което трябва да изтъркаме от нашите шедьоври. Човек трябва внимателно да осмисли, анализира и "поправи" всички свои криви отражения, да извлече общото и истинното измежду тях и да ги наложи като кръгове на Ойлер, за да може в резултат да открие своето зрънце истина.
Но защо човекът така яростно се стреми към истината? Тук не говорим за истината в нейния законен или морален смисъл, а за истината като артефакт, който дава огромна сила, познание и контрол на своя притежател. Човешкото желание за истина е следствие от волята ни за власт, за предвидимост на нещата, за контрол над бъдещето и по-сигурен комфорт на индивида. Овладявайки и разбирайки малка част от законите на физиката, човекът си осигури днешната власт и удобство на планетата си. С помощта на своето модерно разбиране, човекът превъзмогна много от предишните си битови проблеми. Осъзнаването е всъщност превъзмогване. Колкото повече човек разбира от даден обект, толкова по-голям контрол и зависимост изгражда помежду им, толкова повече човекът и обекта се приближиват един към друг и в края на краищата се сливат. Един човек, който може да предвиди напълно действията на един обект, РАЗБИРА този обект. Човекът, който разбира жените перфектно, може да ги манипулира и предвиди до съвършенство, без изключение. С колкото повече обекти се слива човека, толкова по-голям става той и толкова по-тромав, бавен и изморен. Човекът е като звезда - излъчва светлина, става все по-голям и по-тъмен, докато накрая не му свърши горивото, а след това не експлодира. Човекът е като сапунен мехур - надува се, разширява се, става все по-голям, но реално не тежи повече на мястото си, поне не забележимо повече. Сапунените мехури се пукат, а след тях не остава и следа. А след това? След това идва съня. Съня като едно поредно завръщане при звездите. Които всъщност са наши огледала.