при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

3 February 2013

Откъси от "Анализ на лирическата творба" на Никола Георгиев

Не може да пристъпим познавателно към частен предмет без някаква макар и смътна представа за него.
Какво е лириката?
Лириката е отражение на хората и съответно също като тях самите, тя е изпълнена с противоречия, с наслоения и с пристрастия от миналото.
Всеки един читател или анализатор има своя собствена мяра-образец за лириката. Тя трябва да бъде съчетана с по-широко историческо и оценъчни виждане.
Примерни определящи свойства на лириката са (но далеч не само и не задължително тези): краткост, емоционалност, експресивност, задушевност, изповедност, образност (метафоричност), музикалност.
Анализаторската работа представлява многостепенно приближаване към творбата чрез многостепенно конкретизиране на анализационния апарат.

И лириката, и художествената литература се обособяват чрез оразличително съпоставяне.  Те са заобиколени като остров от море от нехудожествени жанрове.
Следователно анализът на лирическата творба съчетава анализирането й сама за себе си и съпоставката й с други художествени и нехудожествени явления.
Съпоставката върви по линията на приликата, разликата и контраста. Трябва най-вече да се правят и съпоставки с нехудожественото общуване.

Между всички жанрове има смислова общност и всички те да една степен са взаимно преводими. Човечеството поддържа разнообразие от жанрове, защото всеки един от тях може да изкаже нещо, което другите не могат.
Епическия свят се гради върху "защото", а лирическият върху "тъй както", "подобно".
Лириката е прехода между реални дадености и субективното виждане, между "така е" и "така го виждам".

Добрия анализатор никога не изпуска от очи празнините в една творба. За всяко казано и неизказано нещо си има причина.
Има два подхода за запълване на празнините:
- с помощта на външни източници
- чрез лична интерпретация при затворено четене

Най-оптималният вариант за анализ е комбинация между двата подхода, а именно внимателно запълване на празнините с най-нужната информация и възприемането на творбата наедно с всичките й липси.

Чрез премълчаване на конкретни данни единичното реално събитие в лириката придобива общочовешко, обобщително значение. Премълчаването в една творба е един вид нейно многозначно изказване; лириката говори дори когато мълчи, поражда важни внушения като потиска конкретиката и я пренасочва.

Лирическото творчество може да бъде със или без художествена условност. Тя разбира се е противоречиво и сложно свойство на една творба и не може в никакъв случай да се възприема като достоверно отражение на личност или ситуация. Лирическите герои винаги надхвърлят многократно реалната личност, на която са базирани. Лирическия човек е друг човек; той е ново осъществяване на човешкото начало и в това е социалната му функция.

лирически говорител - субекта, който се изказва в творбата
лирически Аз - вид лирически герой, който е базиран на автора
лирически герой, лирически човек - човешки образ представен от говорителя
лирически творец - поетът, автора, реалната личност, която е създала творбата

Обстановката и преживяванията в една творба не са фон, а основни съставки на лирическия образ на човешкото в едно произведение.

Само лириката може да си позволи да премълчава толкова много. Смисълът на лириката се обуславя от противопоставянето между реалното и неговата художествена трансформация. Лириката е серия от мисловни или събитийни линии, които обикновено биват рязко прекъснати. Точките на прекъсване и на преход пораждат богати лирически значения. Лирическата творба казва много с това, че отказва да каже нещо. (активно премълчаване)

Навсякъде в лириката единичното, моментното, индивидуалното действа във връзка с множественото, трайното, универсалното. В лириката разстоянието между тези две страни е голямо.

Противоречивото единство между тези две страни започва още с първи думи в творбата. Началото на всеки текст е относително и е продължение на някаква текстова или нетекстова  ситуация и встъпва в нея със една или друга степен на рязкост. В лириката тази степен е необикновено висока. Лирическата творба започва без встъпителни слова и пояснения, защото целта й е описаната ситуация да бъде почувствана от читателя като близка, сродна и позната.

В епоса преобладава човека в действие, в лириката човека в съзерцание и размисъл.

В лирическия човек, читателя трябва да види не само себе си и човешкия род, а и творящия човек, който се е изявил в една нова, непозната досега особена цялост.

Лирическият човек е универсален, крайно единичен. Епическият човек е усреднен, със собствено име и биография, ситуиран в конкретно време, пространство и обстоятелства.

В пулсирането си лирическия човек стига до другата крайност.

Общ принцип на художествената литература е да се търси опора във вещното, телесното дори в нейните най-отвлечени значения.


Епосът пренася настояще видение в миналото, лириката съживява минало преживяване в сегашността. Драмата е в напрегнато очакване на бъдещето.

Лирическото време е обратимо. Епическото време е необратимо. "Под игото" не може да завърши с първа глава.

В лириката намираме подчинение на изискванията за логическо мислене, намираме и очевидни отклонения от тях. Ако предложим на логиката някакво твърдение, например "Димчо Дебелянов загива през Балканската война в сражение с италианските войски", логиката ще остане напълно спокойна. Истинно ли е или не ще определи извънлогическо действие наречено верификация.

Лириката не съществува изолирано, не се възприема без съотнасяне към нещо извън себе си.

Лириката греши срещу логиката поголовно и дръзко. В контекста на потисната обстоятелственост, увеличена многозначност и "плъзгане" на значенията, тези "грешки" дават много важен принос към смислотворния принос в лириката. Но за да се осъществи той е нужно постоянно съотнасяне на лирическите закони с общите закони на мисленето.

Един от тези закони изисква в даден текст думите да не променят значението си. Лириката често метофоризира значенията на думите и след това рязко връща обичайния им смисъл. Лирическата творба подменя термина и начина, по който го прави е от голямо значение. (смислово развитие)

Друго изискване на логиката е думите в един текст да бъдат задоволително ясни. Главното предимство на човека пред машината е, че той може да работи с многозначни и неясни знаци. Естественият обществен език на лириката е семантически мека система, докато езика на машините  е твърда система.

В лириката непознатите и неясни думи изпълняват ролята си по-добре именно като останат недокрай ясни. В стихотворението на Далчев "Къщата" изразът "завиха нощни кучета на двора"  е неясен. Изграден е по модел, който изисква противопоставяне на "дневен". В българския език подобен израз не е имплициран, затова в действие влизат по-далечни свързващи модели - кучета в нощта, кучета черни и зловещи. Странните, необикновени изрази придават или допълват внушенията на творбата (в случая кошмарност).

Лириката изживява противоречивостта. Тя е род на диалектиката. Чрез своята художествено условна противоречивост, тя ни превежда през извивките на мисълта и чувствата.

Общият смисъл на творбата се поражда от наличието на неразрешени противоречия, от резките преходи между тях, от единството на тези противоречиви твърдения.

В лирическата творба си противоречат както големи и малки отрязъци от текста, така и съседни изречения и дори техните вътрешности.

Лириката е донякъде род на емоционална експресия и напрегнатост. В лириката напрежението не завършва. Тя се движи от противоречията на човешкото мислене, като ги изживява, без да ги разрешава. Задачата й е да "освободи" и "завладее" читателя.

Чрез лириката човешкия дух се домогва към своето многостранно търсено единство.

Съзнанието води творческия процес в главните му линии, а повечето от частните свойства на творбата са плод на механизми, които творящата психика владее и използва несъзнателно.

Лириката тръгва от обществения език и много повече му се подчинява отколкото го изменя. Лириката се възползва от дадености на езика, които той сам е формирал като например семантическата асиметрия (пр. сокол - "граблива птица" - "юнашка птица") и звуковите прилики ("небесен"-"песен").

Относителната краткост, намалената практическа информационност, забавения ход на изказа пък отварят път на звуковото равнище.