при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

25 May 2013

Уистън Хю Одън

Из "Нощен дъжд", Народна култура
Подбор: Леда Милева, Николай Попов, 1980
Превод: Леда Милева, Николай Попов, Александър Шурбанов, 1980

Уистън Хю Одън е роден в Йорк, в семейство на лекар през 1907 година. Смята се за създател на групата леви поети от "оксфордската школа". По време на испанската война Одън служи в санитарен батальон. В 30-те години е автор на много ярки, остро социални и политически произведения. През 1939 г. Одън отива в Съединените щати и приема американско поданство. От началото на 40-те години поезията му става умозрителна и философска. Постепенно в творчеството му заемат място моралистичните и религиозни теми. Умира във Виена пред 1973 година.
От обемистото творчество на Одън следва да се посочат няколко книги, които определят етапите в развитието му: "Стихове" (1930), "Оратори" (1932), "Испания" (1937), "Смутно време" (1947), "Щитът на Ахил" (1955).

Подобно любовта
Законът, казват градинарите, е слънцето,
законът е зрънцето,
на което служим пролетес и есенес,
утре, вчера, днес.

Законът е мъдростта на старите,
вашите дядовци, подпрели дуварите,
ви хокат, а вие езика си вадите:
законът са сетивата на младите.

Законът, казва попът и по попски мига
пред народа грешен, сбран за литургията,
законът са словата в мойта попска книга,
законът е амвонът и камбанарията.

Законът, казва съдията, свел очи, това е
(приказката му е ясна, разчленена),
законът е, както вече говорих надлъж,
законът е, както вече говорих надлъж,
законът е, както всеки трябва да знае,
законът е, да ви го кажа още веднъж,
законът си е законът.

А според учените с хрисим нрав
законът не е нито крив, нито прав,
законът е поредица от престъпления,
наказвани с местни и временни мнения,
законът са дрехите, които народа
тук или там въвежда в мода,
законът е добрутро и лека нощ.

Законът, казват едни, е съдбата лукава.
Законът, викат други, е нашта държава.
Законът, трети гъгнат,
вече го няма.
Законът си тръгна.

Гласът на тълпата гневна всекидневно
гърми над земята гръмко и гневно:
"Законът сме ние."
Законът съм аз, кротко лудият вие.

Ако ние, мила, знаем, че не знаем
за него повече от всяка жива
и всеки жив (за туй, какво сме длъжни
да правим с тебе и какво не бива),
освен едно -  че всички във живота
с охота или с неохота
се съгласяват, че законът Е
и че това го знаят всички те,
ако затуй, разбрал, че немислим е
законът в равентсво със друго име,
не мога като всички други хора
"законът е" спокойно да повторя,
все пак не трябва и да задушим
желатието си да разрешим
загадката и своето съмнение
да заменим с по-неутрално положение-
А впрочем ний на тази суета
ще сложим с тебе още днес черта,
ако заместим просто тъждеството
със някакво сравнение, каквото
със гордост ще открием вътре в нас.
Подобно любовта, бих казал аз.

Подобно любовта защо е той, не знаем.
Подобно любовта ни кара да ридаем.
Подобно любовта не можем го прегази.
Подобно любовта не можем го опази.

В памет на Уилям Бътлър Йейтс
(умрял през януари 1939)

1.

Той изчезна посред зима:
ручеите бяха заледени, а летищата почти безлюдни,
и снегът се подиграваше със публичните статуи;
живакът хлътна във устата на умиращия ден.
О, всички уреди се съгласяват -
денят на неговата смърт бе мразовит и мрачен.

Далеч от болестта му
вълците пак тичаха през неувяхващите лесове,
селската река течеше пак, неизкушена от модерните при-
станища;

опечалените езици
не допускаха поетовата смърт в поемите му.

Но за самия него този бе последният следобед -
следобедът на милосърдните сестри и слуховете.
Провинциите на плътта му се бунтуваха,
площадът на ума му опустя
и тишина нахлу в предградията,
електрическият ток на чувството прекъсна
той се превърна в свойте почитатели.

Сега е пръснат сред стотици градове,
отдаден е докрай на непозната обич,
за да открие щастието си в друг вид гора
и според чуждия закон на съвестта да го накажат.
Словата на мъртвеца
се променят в жилите на живите.

Но във значението и шума на утрешния ден,
когато комисионерите реват като животни на платформата
на борсата
и бедните понасят своите страдания, с които вече доста са
привикнали,
и всеки в своята килия е почти уверен в свободата си,
за този ден ще мислят две-три хиляди,
тъй както мислиш за деня, когато си направил нещо по-
необичайно.

О, всички уреди се съгласяват -
денят на неговата смърт бе мразовит и мрачен.

2.

Ти беше глупав като нас - дарбата ти надживя всичко:
общината на богатите жени, телесната разруха,
самия теб. Безумната Ирландия те нарани с поезия.
И днес Ирландия запази лудостта и климата си -
поезията не поражда нищо ново, тя живее
в котловината на словата си - директорите там
не се намесват; тя тече на юг
от ферми на усамотеност, от досадни грижи,
от груби градове, в които вярваме и мрем; тя оцелява -
едно особено събитие, една уста.

3.

Срещай славен гост, земя!
Уилям Бътлър Йейтс умря.
И съдът ирландски ляга
празен от лирична влага.

Злото време не щади
най-достойните гърди,
със забвение покрива
всяка фигура красива,

но дадеш ли му живот
в думите на своя род,
всичко ще прости тогава
и ще те отрупа в слава.

Тъй на Киплинг но прости
възгледите - помниш ти,
тъй и нему греховете
ще прости за стиховете.

В мрака на Европа лай
носи се от край до край
и в омразата си всяка
нация мълчи и чака.

Втренчва се от всеки взор
в теб душевният позор
и на милостта водите
спят, замръзнали в очите.

Слез, поете, слез в нощта
и от дъното с мощта
на човечното си слово
радост ни дари отново.

Със стиха си оплоди
прокълнатите бразди.
За човешкия провал
пей с ликуваща печал.

На сърцата ни - пустини
извор дай и научи ни
как на дните си в затвора
пак да сме свободни хора.


Музей на изящните изкуства

Те никога не са грешили, майсторите стари,
относно мястото в живота на човешкото страдание;
разбирали са как започва то и продължава,
докато други хора се разхождат, прозореца отварят
или сядат да се хранят.

И как, докато възрастните чакат с чувство свято
рождението-чудо,
деца, без да са искали такова чудо да се случи,
безгрижно се пързалят по езерото край гората.
Те, майсторите, никога не са забравяли,
че трябва даже страшните мъчения
да се извършват настрана, в по-глухо място,
там дето рядко слънцето проблясва,
където пес живее кучешкия си живот
и конят на палача
невинния си задник о едно дърво почесва.

Например в Брьогеловия "Икар" - там всичко
от нещастието се отвръща.
Орачът може плясък да е чул и вик отчаян,
но за орача туй не е беда.
И слънцето огрява, то се знае,
краката бели, изчезващи в зелената вода.
И корабът красив навярно е видял
необичайно нещо -
едно момче от небесата пада право!
Но корабът за някъде е тръгнал и затова
спокойно отминава.


Посолство

Привечер, след дъжда, горещината мина,
в далечината върхове се проясниха.
Дочуваше се през лехите в цветната градина
как хора опитни говорят тихо.

Обущата им оцени набързо градинарят,
щофьорът, чакащ пред самия вход,
четеше, те докато разговарят -
картина сякаш от обикновения живот.

Но някъде далеч от освежената градина
две армии очакваха словесна грешка,
с оръдия за болка и за смърт снабдени.

Зависеше от чара и умението на двамина
дали ще падне в боя цяло младо поколение,
една земя дали ще стене в рани тежки.

1 септември 1939
Седя в една от кръчмите
на Фифти-секънд стрийт
уплашен и несигурен.
Подлото време прогонва
всички умни надежди.
Страхът и гневът на вълни
се плискат далече над светлите
и затъмнени земи,
заливат живота на всекиго.
Противната смрад на смъртта
мърси септемврийската вечер.

Прилежното знание може
да ни разкрие какво
беше това престъпление,
дето от Лутер до Линц
превърна културата в лудост,
какво зло имаго създаде
психопатичния бог.
Аз съм стоустото зная,
което се учи в училище:
ако си патил от злото,
зло направи за отплата.
Тукидид в свойто изгнание
узна какво назовават
в речите демокрация
и какво вършат тираните.
Кухите думи, отправени
към безразличния гроб,
в книгата си разнищи.
Прокудено просвещение,
болка, превърната в навик,
власт некадърна и мъка -
всичко това се повтаря.

Във равнодушния въздух,
в който небостъргачите
високомерно прославят
човека от колектива,
езиците се надвикват
с безсмислени оправдания.
Но кой ще може за дълго
да ликува в съня си?
От огледалото гледат
ликът на Империализма
и на световната кривда.

Лицата, сбрани край бара,
се вкопчват в днешния ден.
Лампите трябва да светят,
музиката - да свири.
Всички условности бързат
да разкрасят крепостта
с домашна мебелировка,
за да не видим къде сме -
изгубени сред леса,
сред призраците и мрака
като деца изплашени.

Най-празнословните глупости,
които крещят големците,
са мъдрост, сравнени с мечтите ни.
Туй, дето Нижински лудият
някога писа за Дягилев,
важи и за нас, нормалните.
Грехът, загнезден в костите
на всяка жена или мъж,
копнее за невъзможното -
не за вселенска любов,
а за любов на човек.

[...]

Ако не ни се умира,
ний трябва да се обичаме.

В нощта съвсем беззащитен
нашият свят се спотайва,
но пръснати в тъмнината,
рой светлинки иронични
бляскат - така Справедливите
разменят свойте послания.
Дано и аз, като тях
от Ерос и прах съставен
и обсаден като замък
от отрицание, лумна
с един утвърждаващ пламък.

Епитафия на един тиран

Към съвършенство някакво стремеше се и той -
измисли си дори поезия с език разбран;
човешкото безумие познаваше като на длан
и най-обичаше военните паради.
Със него в хор се смееха велможите безброй,
а щом заплачеше, и за децата нямаше пощада.