при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

31 May 2013

Стивън Спендър

Из "Нощен дъжд", Народна култура
Подбор: Леда Милева, Николай Попов, 1980
Превод: Леда Милева, Николай Попов, Александър Шурбанов, 1980

Стивън Спендър е роден в Лондон през 1909 година. Като студент влиза в групата леви оксфордски поети. През 30-те години публикува много антибуржоазни и антифашистки стихове и написва поемата "Виена", посветена на въстанието на австрийските работници в 1934 година. Участвува като кореспондент в испанската гражданска война. Редактира сборника "Стихове за Испания", в който включва и свои произведения. В края на 30-те години Спендър скъсва с прогресивното оксфордско движение и поезията му става отвлечено философска и мрачна. Спендър е известен и като белетрист, литературен критик и преводач. Автор е на книгите: "Тихият център" (1939), "Руини и видения" (1942), "Посвещения" (1948), "Събрани стихове" (1955), "Щедри дни" (1971).

Мисли по време на въздушно нападение
Безспорно, мъча се да сложа себе си
извън обикновения обсег
на голата статистика. Сто души са убити
в крайните квартали.
Е, да, но аз съм жив.
Докато моето велико "аз" все още се крепи
на простото легло, подобно на ковчег,
в хотелска стая със тапети книжни
на цветя,
преплетени като венци над мене,
ще устоявам срещу тези имена, които
ме подтискат,
които се чернеят и тежат под пръстите ми
с вестника разтворен
и идват с виещия глас на радиото от салона.
Но ако бомба някоя забие нос в леглото,
на което аз лежа?
Самата мисъл е противна. Но за мнозина
смъртта ми ще е само име,
едно от имената в списъка.
Затуй е важно всяко "аз" отделно да остане,
да се крепи сред книжните цветя
и никой да не страда за съседа си.
Така за всекиго ще се отложи ужаса,
докато се не спусне над самия него,
докато го не повлече към онова страдание
несподелимо,
което е изцяло тайна или е просто
нищо.

Намерен в океана
Той ястреба ще гледа с поглед безразличен
или съжаление
и няма към орлите, които тъй се плашеха от него
да издигне взор.
Не ще докосне той оръжията на човека -
ни камъка, ни опнатия лък или стрелата лека.

Аристократ, с възвишени инстинкти
и много близък до смъртта,
той бе вярвал по облака огромен,
почти спечелил бе войната срещу слънцето.
А ето го сега като Икар, удавен в океана,
ръце, пречупени крила - това остана.

***
Помнете тази черна плът,
полепнала по костите като катранна плесен
в Берзен, Терезенщадт и Бухенвалд,
и как замръзналото по лицата отчаяние
чука по въздуха, изпълнен с птича песен.

Очите в орбитите хлътнали
към слънцето издигнати като панички за просия,
ръцете като клечки ровят с нокти от ръжда
в праха - дано намерят милост, отговор
на своите въпроси.
И гълъб, който в човката си отговор
на повечето чакащи не носи.

Може би
Експлозия на бомба,
подводница, гръмнала като мехурче,
и наводнена мина, случайност може би.

Канцлерът Долфус стиснал простреляната си ръка.
Райхстагът запален от самите тях
и после Партията забранена.

Влакове, коли и самолети
се стичат край оня град Женева.
Цилиндри ораторствуват край синьо езеро
и високи планини.

Узнаваме това от печатарските машини -
те все печатат, режат и сортират.
А журналистите са нашият компас, ръцете им
са ветрове, които носят легенди.
А ние? Рибешки глави, увити във вестник.


Експрес
След първия му ясен, мощен манифест
и черното встъпление на буталата,
без друга суетня, той царствено напуска гарата.
Не поздравява, с овладяно безразличие
минава покрай скромно струпаните къщи,
покрай завод за газ и най-подир
край страницата тежка на смъртта,
написана по паметните плочи в гробището.
Излязъл от града, в откритото поле набира скорост
и някак тайнствено напредва
с блестящото достойнство на океански кораб.
И чак сега започва той да пее - най-първо тихо,
после все по-силно и най-подир - със джазово безумство,
пиши на острите завои свирката му,
спирачките и всичките му болтове в тунели тътнат,
а долу - лек, въздушен не престава,
ликува ритъмът на колелата.
На релсите металния пейзаж той скрива в пара
и влиза в сферите на бяло щастие,
където скоростта изписва странни форми - извивки,
паралели чисти
като стомана на оръдие.
Най-сетне, стигнал по-далеч от Единбург или от Рим,
оттатък видимия хребет на света,
застига той нощтта.
Там само светлата и тънка линия от фосфор
по скачащите хълмове е бяла.
И ето го сред плам, като комета, омагьосано се движи,
обгърнат в музиката си, която
ни птица, нито клон, разпукнал медни пъпки,
не може да постигне.