при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

23 July 2013

Дилън Томас

Из "Нощен дъжд", Народна култура
Подбор: Леда Милева, Николай Попов, 1980
Превод: Леда Милева, Николай Попов, Александър Шурбанов, 1980

Дилън Томас е роден през 1914 година в Суонси, Уелс, и умира в 1953 година от нервно изтощение и алкохолизъм по време на една литературна обиколка в Америка. След завършване на образованието си работи в литературни списания и радиото. Стиховете му от тридесетте години са пропити от демократични настроения, в тях преобладават общочовешките теми. След Втората световна война Дилън Томас е един от създателите на Английската асоциация на писателите в защита на мира. Критиката го определя като един от най-надарените съвременни поети. Стивън Спендър го нарича дори "гениален". Той е майстор на свободния стих и интересен експериментатор в областта на формата. За поезията му казват, че е "компромис между романтизма и сюрреализма". До голяма степен обаянието му се дължи и на това, че той е бил изключителен рецитатор на стиховете си.
Автор е на книгите: "18 стихотворения" (1934), "Двадесет и пет поеми" (1936), "Карта на любовта" (1939), "Събрани стихове" (1952), "Портрет на артиста като млад пес" (1940). Посмъртно излиза радиопиесата му в стихове "Под Милкууд".

Уши в кулите чуват
Уши в кулите чуват -
ръце роптаят на портите.
Очи изпод стряхата виждат -
пръсти върху ключалките.
Да отворя ли, или да чакам
сам до последния си ден,
невидим за очи на непознати
в тази бяла къща?
Ръце, какво ми носите -
отрова или грозде?

Отвъд този остров, обгърнат
от тънкото море на плътта
и от брега на костите,
лежи земя, недостижима за звука,
и хълми, за ума недостижими.
Ни птици, ни хвърчащи риби не смущават
безмълвния покой на моя остров.

Уши на този остров чуват -
вятърът прелита като огън.
Очи на този остров виждат -
кораби пристават вън от залива.
Да хукна ли към корабите
с вятъра в косите си,
или да чакам до последния си ден
и никакъв моряк да не посрещна?
Кораби, какво ми носите -
отрова или грозде?

Онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето
Онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето,
влече и моята зелена възраст; дето пръсва корените,
и мене също разрушава.
Но аз не мога да разкажа на приведената роза,
че зимата и мойта младост е превила.

Онази сила, дето през скалите влагата извлича,
влече и мойта кръв червена; дето пресушава струите,
превръща моите на восък.
Но аз не мога да разкажа на туптящите си вени
как същата уста и ручея изсмуква.

Ръката, дето завъртява във въртопите водата,
раздвижва и тресавищата; дето връзва вятъра,
и моя бял саван разпъва.
Но аз не мога да разкажа на палача под бесилото
как от праха ми е направено дървото.

В самия извор времето е впило жадните си устни;
тече и се съсирва любовта, ала кръвта пролята
ще уталожи раните й.
Но аз не мога да разкажа на вилнеещия вятър
как времето с небе звездите е покрило.

Но аз не мога да разкажа и на влюбения в гроба
как и по моята постеля е полазил червеят.
Ръце на портите роптаят,
кораби пристават вън от залива,
дъжд плиска върху пясъка и керемидите.
Да пусна ли да влезе непознатият,
моряка да посрещна ли,
или да чакам до последния си ден?

Ръце на непознати и трюмове на кораби,
какво ми носите - отрова или грозде?

Стихотворение през октомври
Бе мойта тридесета есен по пътя към небето.
Събуди ме шумът на близката гора и на пристанището
и на завирения с миди и населен
с чапли бряг,
зовът на утрото -
молитви на водата, викове на гларуси и врани,
потропване на лодки в кея с проснатите мрежи -
да тръгна сам на път,
и то веднага
през още спящото градче и вън от него.

Рождения ми ден започна с водни птици
и птици от крилати дървета, полетели с името ми
навред над фермите и белите коне
и станах аз
в дъждовна есен,
и тръгнах през големия порой на всички мои дни.
През прилива. И чаплата се гмурна, щом пресякох
граничната черта,
и се събуди
градът, и се затвориха вратите му.

Провлачения облак беше пълен с пролет
от чучулиги и крайпътния шубрак преливаше
от косове и на октомври слънцето -
тъй лятно
по гърба на хълма -
времето ме глезеше и утринни певци услаждаха
духа ми, докато вървях и се прислушвах
във шибащия дъжд
и онзи вятър
студен в гората тъй далеч под мене.

Блед дъжд върху смаляващото се пристанище,
измокрената морска църква със размер на охлюв,
проврял рогца в мъглата, крепостта -
жълт бухал,
но градините
на пролетта и лятото цъфтяха във измислицата
отвъд под облака, препълнен с чучулиги.
Рождения си ден
там бих прекарал,
но времето се промени внезапно.

Сега напусна то честитите простори
и в променената небесна синева на въздуха
отново плисна чудото на лятото
със ябълки
и френско грозде
и на превала аз така добре видях забравените
разходки на едно момче, поело с майка си
през притчи слъчеви
и през легенди
на зеленясали от мъх параклиси,
през преповтарящите приказки на детството,
че неговите сълзи парнаха нечакано страните ми.
Край този лес, река, море едно момче
в замрялото
спокойно лято
на мъртвите прошепна истинската своя радост
на камъните, на дърветата и рибите.

И тази и до днес
звъняща тайна
огласяше сега вода и птици.

Рождения си ден там бих прекарал аз,
но времето се промени и истинската радост на отдавна
умрялото момче възпламна пак под слънцето.

Бе мойта
тридесета
есен към небето в това тъй лятно пладне -
градът под мен облистен в октомврийска кръв.
О, истината на
сърцето мае
дано оглася вечно този хълм в превала на годината.

Фенери светнат ли
Фенери светнат ли, светият лик
във осмоъгълник от непривично зарево
повяхнал би, на любовта момчето
би бдяло над блаженството си кратко.
Чертите в техния потаен мрак
са плът, но дойде ли денят измамен,
пигментът блед от устните й пада,
повивките на мумията мъртва
откриват някогашна древна гръд.

Да мисля със сърцето си съм учен,
ала и то, като ума, е сляпо.
Да мисля с пулса си съм възпитаван -
забърза ли, със него да забързвам,
додето се сравнят поле и покрив.
И аз препускам, пренебрегнал времето -
брадатия спокоен господин,
разрошен от египетския вятър.

От толкова години слушам думи -
би трябвало да се променя нещо.

Онази топка, дето хвърлих в парка,
като играех, още не е паднала.


И смъртта ще остане без царство
И смъртта ще остане без царство.
Мъртъвците ще се слеят в голотата си,
ще се смесят с луната на запад, с вятъра,
косите им ще се разпилеят в земята,
край нозете им звезди ще огряват нощта.
И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,
и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.
Влюбените ще умрат, но не и любовта.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
На морето под извивките премазани
дълго ще лежат, но ще гинат не напразно.
Връзвани на колелото, изтезавани,
жилите им ще се скъсат, но ще издържат.
Вярата в ръцете им на две ще се сломи,
ще ги пронижат еднорогите злини.
Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
Крясъка на чайките не ще чуят вече
ни грохота на вълните край бреговете.
Където цвете е цъфтяло, няма цвете
да надигне пак глава под шибащите пръски.
И даже луди, и без дъх в пръстта зарити,
пак ще блъскат с главите си през маргаритките
към слънцето, додето слънцето се пръсне.
И смъртта ще остане без царство.

Не си отивай кротко в тъмнината
Не си отивай кротко в тъмнината.
През здрача да бушува старостта.
Бесней срещу смъртта на светлината.

Мъдрецът, в края си приел съдбата,
не смогнал с реч да освети нощта,
не си отива кротко в тъмнината.

Добрият мъж, изхвърлен от вълната,
оставил крехките си дни в ширта,
беснее пред смъртта на светлината.

Безумецът, възседнал синевата,
разбрал, че сам е внесъл тук скръбта,
не си отива кротко в тъмнината.

Суровият, прогледнал в слепотата
за метеорите на радостта,
беснее пред смъртта на светлината.

И ти, мой татко, сам на висотата,
ругай, ридай с плача на яростта.
Не си отивай кротко в тъмнината.
Бесней срещу смъртта на светлината.