при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

17 August 2013

Тед Хюз

Из "Нощен дъжд", Народна култура
Подбор: Леда Милева, Николай Попов, 1980
Превод: Леда Милева, Николай Попов, Александър Шурбанов, 1980

Тед Хюзе е роден в Митолмройд, Йоркшир, през 1930 година. Получава образованието си в Кеймбридж. Работи като градинар, нощен пазач и рецензент на сценарии във филмова къща. Живее известно време в Америка и изкарва прехраната си като учител.
Голяма част от творчеството му е посветена на природата, за която, както казват някои критици, пише "отвътре", като неразделно свързан с нея. Автор е също на детски стихове и разкази.

Акробати
Сред въжета и мрак под прожекторите
те блещукат над нас като сребърни
(в тишината трапецът се люшва)
и небрежно увисват от купола
над очите, разтворили пропасти,
по-дълбоки от пода, изхвърлят се
срещу нищото, сграбчват, извръщат се,
завъртени за миг безпогрешно
покрай оси, каквито се срещат
само в точната геометрия.

В онемялото множество долу
всички смятат това за вълшебство -
ужасяващо салтомортале
(и в ума си не бихме го дръзнали!)
тялом срещу пространството, полет
на гибон, на ликуваща птица,
пряко всяка заседнала вяра,
с лекота, със незримо изящество -
по-свободен, по-сигурен свят
трийсет метра почти над земята.

И под арката на акробатите
всички зрители, впити в седалките,
имитиращи туй дръзновение
във сърцата си, губят увереност
на плътта си в нехайната гордост,
в твърдостта на земята, понесли
нейде в себе си риска на скока
без летежа, додето уплахата
се снизява и хуква да бяга
вън от тях на ръце и колене.

Акробатите профучават
над вековната земна инерция,
отстъпленията на волята,
тъпотата на сляпата плът -
на съня във сияйната орбита,
победили и мъка, и бдение,
и молитва, и дългите опити
на страхливото тяло да скъса
свойта хватка в седалката тръпнеща
и да литне така нависоко.

Пенсионираният полковник
Живеещият в онзи край на улицата ни
бе южноафрикански тип, стареещ.
С лице, набъбнало от сдържан морав гняв,
минаваше на въздух край вратата ни.
Излайваше на песа си камшичени
индийски ругатни. Пет или шест войни
сковаваха червения му врат.
Челото му бе сведено по бичи.

Жена му мъртва, дъщерите женени, живееше
за чест на собствената си карикатура.
В сърцето устрелен с уиски, пазеше залитането си
като старинна храброст, нямаше да се даде
пред жалкото потомство, не отстъпваше
от навиците си - последната му крепост, - сякаш
Виктория държеше там, загърната
във флага на Британската империя.
Какво, ако се заличи видът му?
Опърпани скорци на Трафалгар
реват. Човекоядният Британски лъв
е повален от този век пъпчив.
Главата му окачвам тук, макар и само в стих,
наред с главата на последния английски вълк
(онези гладни мрачни времена!)
и на последната есетра в Темза.

Магьосници
Някога всяка жена е била
магьосница - дяволска внучка.
Препускала нощем на свойта метла -
всяка - и роза, и кучка.

С плът ли са плащали, как ли, не знам,
но техните мисли отвеки
възсядал из пустото дявола сам.
С поглед смразявали всеки.

Ей ги - в Ирландия почват игри,
в Норвегия вият хорото.
Уж цяла нощ с негър лежат, а в зори -
пак до мъжа си в леглото.

Може би всичко насън е било.
Науката днес обяснява,
че те са бълнували в свойто легло.
Всичко е ясно тогава.

Кучки се зъбят пак, рози цъфтят.
Жените си гледат мъжете.
Но кой знай, додето главите им спят,
къде им танцуват нозете.