при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

31 August 2013

Алън Гинзбърг

Из "Пир след тайната вечеря.", Народна култура
Превод: Георги Белев, Георги Рупчев и колегия, 1989

Слънчогледова сутра
Тръгнах по брега на консервно-тенекиено-банановия док и
седнах
под огромната сянка на локомотив от компанията
"Южният Пасифик"
да погледам залеза над покритите с къщи-кутии
хълмове и да плача.
До мене на разядена, ръждясала желязна релса седна Джек
Керуак,
мой другар, мислите ни - едни и същи мисли за душата,
тъмнооки, мрачни, сини, заобиколени от чепати
железни коренища на машини и дървета.
Мазни от машинно масло, водите на реката отразяваха червеното небе,
слънцето слизаше зад последния връх на Фриско,
нямаше отшелници по тези хълмове, само ние двамата
махмурлии
с влажни очи, като стари скитници по брега,
уморени и потайни.
Виж слънчогледа - каза той. На небесния фон стърчеше
мъртвосива сянка
с човешки бой, стоеше суха върху купчина от древни
стърготини и трици.
Възторжен се втурнах - моят пръв слънчоглед, спомени
за Блейк - за моите видения, - за Харлем
и Ада на реките на Изтока, тракащи мостове, мазни
сандвичи в бара на Джоу,
мъртви бебешки колички, черни изтъркани гуми,
изоставени и забравени, поезията на речния бряг,
презервативи, тенджери,
стоманени ножове, нищо неръждаемо, само влажен
боклук
и вещи, остри като бръснач, на път към миналото -
и сивият слънчоглед, застанал срещу залеза, трошливо
мрачен,
с очи, покрити от саждите и пушека на този стар
локомотив,
венец от тъпи; обърнати надолу шипове като смачкана
корона,
лице с изронени семки, с пронизана от слънчев въздух
уста,
която скоро ще бъде беззъба, слънчеви лъчи, скрити в
космата глава
като паяжина от сухи жици,
листа стърчат като ръце от стеблото, и правят жестове над
корена
сред стърготини, парчета мазилка, изпаднали от
черните клонки,
в ухото му - мъртва муха.
Нечестив, очукан старец бе ти, слънчогледе мой, о, моя душа,
тогава те обикнах!
Мръсотията не бе мръсотия човешка, а човешки локомотив
и смърт,
тая дреха от прах, този воал от потъмняла железопътна кожа,
тези опушени бузи, клепачи от черно страдание, ръка от
сажди
или фалос, или купчина от изкуствени отпадъци, от смет
по-лоши -
индустриални, модерни, - цялата тая цивилизация,
опетнила твоята горда златна корона -
и тия мътни мисли за смърт и прашни, лишени от обич очи
и крайници,
и изсъхнали корени в куп от пясък и трици, от кожата
на машини,
от червата и карантията на автомобил, който кашля и
плаче,
от самотни консервни кутии с ръждясали езици и какво
ли още не -
пепел от дебела пура, утробите на ръчни колички и
циците на автомобили,
изтърканите задници на столове и сфинктерите на
динама - всички те
са се вплели в твоите мумифицирани корени; и ти стоиш пред
мене
в слънчевия залез в цялото си великолепие!
Най-прекрасен слънчоглед! Най-прекрасното и мило
слънчогледово създание!
Разкошно око, обърнато към новата луна, събудено и
живо,
възторжено сграбчваш в сянката на залеза златния
месечен полъх на изгрева!
Колко мухи са бръмчали край тебе, докато ти си проклинал
железопътното небе и тичинковата си душа?
Бедно мъртво цвете! Кога забрави, че си цвете? Кога огледа
кожата си
и реши, че си импотентен, мръсен стар локомотив?
Или духът на локомотив?
Или призрака, сянката на някогашния мощен и луд
американски локомотив?
Никога не си бил локомотив, слънчоглед си, Слънчогледе!
И ти, Локомотиве, си локомотив, помни!
И сграбчих дебелия скелет на слънчогледа и го поставих до
себе си като скиптър
и сега произнасям своята проповед пред моята душа, пред
душата на Джек
и на всички, които искат да слушат.
- Ние не сме нашата замърсена кожа, ние не сме нашият
страшен, мрачен,
прашен и безличен локомотив, вътре в нас ние всички
сме красиви
златни слънчогледи, благословени сме със семето си
и със златните си голи и съвършени тела, превърнати
от залеза
в черни сухи слънчогледи, които виждаме в сянката на
лудия
крайбрежен локомотивен залез на Фриско и през
неговия застоял
тенекиен хълмист поглед.

Един супермаркет в Калифорния
Какви мисли ми идват за теб тази вечер,
Уолт Уитман, след като
обикалях с главоболие улиците на квартала
под дърветата, смутен и
загледан в пълната луна.
От гладно изтощение, за да си купя образи,
аз влязох в
неоновия супермаркет, замечтан за твойте изброявания!
Какви праскови и какви полусенки! Цели семейства
пазаруват в
нощта! Коридори, пълни със съпрузи! Съпруги в
райските ябълки, бебета
в доматите! А ти, Гарсия Лорка, какво правеше там край
дините?
Видях те, Уолт Уитман, бездетен, самотен стар
изкоренителю, как
ровиш между месата в хладилника и хвърляш погледи
на момчетата от
бакалския щанд.
Чух те да задаваш на всяко от тях въпроси: Кой
изкльопа свинските
котлети? Бананите колко ги дават? Ще бъдеш ли моят
ангел?
Аз блуждаех насам и натам сред блестящите камари
от буркани,
следвах те и сам бях следван в своето въображение
от детектива
на магазина.
Ние крачехме по широките коридори и в самотната
си фантазия
опитвахме ананасите и всеки замразен деликатес ни
принадлежеше, без да минаваме край касиера.

Къде отиваме, Уолт Уитман? Вратите се затварят
след час. Накъде
сочи тази нощ брадата ти?

(Докосвам твойта книга, сънувам нашта одисея в
супермаркета и
се чувствам абсурден.)

Нали ще се разхождаме през цялата нощ по пустите
улици? Дърветата
умножават своите сенки, светлините гаснат в къщите,
ще бъдем заедно
сами.
Нали ще скитаме и ще мечтаем за загубената
Америка на любовта,
отминали сини автомобили по шосетата, към дома
към нашето тихо ранчо?
Ах, скъпи татко, белобради, самотен стар учителю
по смелост,
каква Америка намери, когато Харон се отблъсна с
пръта и отплува, а
ти остана в пущинаците на брега и стоя и гледа как
лодката изчезва
по черните води на Лета?


Сияние от вратата на просветлените
Защо отказвам манна небесна на другите?
Защото я отказвам на себе си.

Защо съм се отказал от себе си?
Какво друго ме е отхвърлило?

Сега аз вярвам, че си хубава, моя душа, душа на Алън, Алън -
и ти, така любим, така ощастливен, така възвърнат към своята
истинска красота, към своето първично голо дишане, Алън,
ще се откажеш ли някога от някого?

Скъпи Уолтър, благодаря ти за писмото -
забранявам ти да не ме докосваш, мъж до мъж, Истински Американци.

Бомбардировачите избликват на небето в хармонични дванайсетици,
пилотите са потни и изнервени пред пултовете в нажежените кабини.
Над какви ли души ще изпуснат безлюбовните си бомби?

Камбанарията мушка невинната си бяла гранитна глава в облаците
заради мен - да гледам.

Една саката дама обяснява френската граматика със силен мелодичен глас: "Regarder" е "гледам" -
целият френски език се вглежда в дърветата в двора на колежа.

Гласовете на момичетата, обитавани от духове, насрочват тихи срещи
за два следобед - една от тях помахва вече за сбогом и се усмихва
накрая - полюшването на червената й пола показва колко много тя
е влюбена в себе си.

Друга една, обвита в крещящи шотландски дрехи,
потраква нагоре по
асфалта, бърза, влиза в една врата - милата! - Кой ли ще я получи
в бюрото за любов?

Колко красиви момичета съм виждал на това място?
Дърветата като че ще почнат да се движат - ах, те се
движат във ветреца.

И отново рев на самолети в небето - всеки поглежда нагоре.

И знаеш ли, че всички тези търкания на очите и болезнени гримаси с вежди
на костюмираните учени, които влизат в Дуинел (сградата) са Свещени Знаци -
тревога и страх?

Колко години ще има да се нося по тази ощастливена сцена на дървета
и хора, потракващи над земята.

О, трябва да съм луд, за да седя така самотен в празнотата и
ликуването и да си градя любовни мисли!
Но мога ли да се съмнявам в друго освен в бляскавите си очи и
мога ли да изгубя друго освен живота, който е видение днес следобед.

Стомахът ми е лек, отпускам се и нови изречения отскачат от
сцената, за да опишат спонтанни форми на Времето - дървета, стари
дами, спящи кучета, войници, самолети, бродещи във въздуха, негри
с обедни тревожни книги, ябълки и сандвичи, пладне, следобед,
сладолед, Безвремие.

И дори най-грозния търси красота: "Какво ще правиш в петък вечер?" - пита морякът
с бяла курсантска шапка, позлатени копчета и синя куртка,
а малката маймунка със зелено яке, торбест панталон и претъпкана
с учебници чанта отговаря: "Квартети."

Всеки петък вечер хубави квартети да ознаменуват и да радват моята
душа със цялата й козина - музика!
И отминавайки, отчупва шоколад от блокче, обвито в кафява хартия
"Херши" и в станиол, и яде шоколадовата роз

И как могат ония другите момчета да бъдат щастливи в своите кафяви
военни учебни униформи?
Сега едно куцо момиче се полюшва по алеята и подмята,
сякаш прави любов, бедрата си -
и нека да върти със страст очи, да спира ангелски сред двора
на колежа и да втурва тялото си в радост -
някой сто на сто ще си падне по тази тазова енергия.

Белите райета на твойто еклерче, лейди (точно под носа ти, докато завършваш изречението и преди да захапеш),
те са нарисувани да те зарадват от ръката на някой испански индустриален художник
в някаква пекарска фабрика далеч оттук,
умела ръка за простодушни послания от бели райета по милиони заветни еклерчета.

Имам послание за всички вас - ще опиша по нещо характерно за всеки!

И ето минава професор Харт - влиза, просветлен от годините, през вратата
и аркадата, която е издигнал (в своето въображение) и я познава -
той е виждал също и в руините на Юкатан, - следва го един самотен портиер във гълъбосиво,
италиански търговец на плодове с шапка Чичо Маркс тика дундестия си корем между дърветата.

Според Нийл всички момичета
са видения на своите душевни утроби,
о, да, това е вярно!
и мъжете, както се разхождат,
са замислени за своите
възвишени членове.

И погледнете това нещастно ужасяващо момче
с двудневна черна четина
по мръсната глава -
как ли презира своя член.
- Китайци, спрете да треперите!

А сега да сложим край на всичко това с едно издигане и елипса -
момчетата сега говорят на момичетата:
"Ако аз бях момиче, щях да обичам всички момчета" -
и момичетата изхихикват обратното и всяка е мила по някакъв всякакъв начин;
и аз дори си имам свои тайни легла и любими под една друга лунна светлина, повярвайте ми,
и всяка минута очаквам да видя количка с бебе да излиза на сцената
и да озадачава всеки като самолетите или смеха, като двор на древногръцка академия
и голямото кафяво рунтаво куче, дето мързелува там с отворени очи
в сянката,
да си вдигне главата, да подуши, да се изсмее, да си сложи муцуната върху златните лапи
и корема му да изкъркори безучастно.

... на лъва червените очи
Ще плувнат в златни сълзи.

Сега тишината е нарушена, студентите се изсипват в двора, вратите
са препълнени, кучето се вдига и си отива,
куцата се полюшва навън от Дуинел и даже една монахиня, чудно
защо е тук, стара лейди, забележителна с бастуна си;
ние всички поглеждаме нагоре, тишината се отмества, гигантски
промени настъпват над земята, във въздуха навсякъде прелитат
мисли, изпълват пространството.

Моята тъга, че Питър не ме обича, беше тъга от това, че аз не се обичам.

Могъщи карми на разбити съзнания в красиви тела -
неспособни да получат любов, защото осъзнават че са хубави -
Отци и Учители!
Тъй като там откривам видимото доказателство за вътрешно самосъзнание
на хората в тяхното отношение към мен:
който обича себе си, обича мен, който обичам себе си.

Бъркли, 1956
Превел Владимир Левчев


Американски дребни пари

Първата, която видях след дълго отсъствие от дома
някъде сред Атлантика в топъл летен ден -
Делфини разчупват стъклените води под синьото небе,
лъсна сребърна в кабината ми, когато я извадих от новия си джоб
със зелени долари и дрънкащи монети в него -
в дланта ми, украсената с пера глава на индианец,
стария Бък-Роджърс с орлови очи, резка от глад в бузата,
стиснатите челюсти на изчезнал човек, отишъл си като староевреите,
с коси, сресани от двете страни - О, равин индианец,
какво блестящо видение отпреди сто години по прерията Бъфали
под ленти от металносиви облаци в небето, "непрекъсната ясна светлина
на десет хиляди мили във всички посоки",
но сега пропаднала с цялата виенска цигулкова музика в големите
автомати на Канзас Сити, Рино -
изглежда толкова малка след европейските медни монети, дебели франкове
оловни песети, безкрайни и тежки лирети,
миниатюрна първобитност, увековечена в носталгията
по петцентовите магазини за бонбони на червенокожия, сега мъртъв върху сребърната
монета,
рошав бизон на обратната страна, с къса, извита навътре опашка,
с глава, приведена към закръглената Вечност,
с перчем между задните крака, космати рамене,
гънки от мускули,
с приведената глава на пророк,
изчезваща твар на времето, побеляло тяло с изтрити бръчки,
лъскаво като полиран камък, светло парче метал върху моя показалец,
смешен бизон - Върви в Ню Йорк.

След това намерих десет цента, Минерва, безполова студена мразовита,
въздигаща се богиня на парите - и наистина ли е била съпруга на Уолъс Стивънс?

Сега изпод къдрите й се подават миниатюрните крила на бързата мисъл,
мъжкарана, висша чиновничка, Минерва, богиня на Мадисън Авеню,
забравена, нищожна десетцентова монета, с която не можеш дори един
хот-дог да си купиш, мъртва монета.

После идва Джордж Уошингтън, по-малко примитивен,
двадесет и пет центова монета, самодоволни очи и уста,
образът на нашия безполов Баща, дело на някой идиот,
гол врат, панделка в перуката, високо чело, римски нос,
закръглени бузи, които все още издават неговите изкуственозъби идеи -
О, Айзенхауер и Уошингтън - О, Бащи - Не сте чернооки кинокрасавци -
О, вие Големоносци.
Двадесет и пет цента, заедно с другите правите четиридесет цента - Какво
ще мога да си купя, като пристигна - сладоледов шейк?
бедна купчинка от монети, първоначалните знаци на тъгата, забравените
пари на Америка -
носталгията от подновения допир с тези монети,
американските дребни пари.
споменът в моята старееща ръка, същото отколешно сребристо отражение и там,
дребните десет цента, скрити между палеца и показалеца.
Борбите за тези монети, мъката от тяхното ново появяване,
от моето ново появяване на легендарния бряг
и провала на онази мечта, на Илюзията за пари,
сведени сега до натрапчив спомен
за намерената половиндоларова монета в тревата
край бензиностанцията на Патерсън.
В джоба си имам петдоларова банкнота - главата
на Линкълн с бенки, набръчкана, с кисел израз, също с перчем и големи уши,
от единия до другия край надписи с едри букви, печати зелени и черни като паяжина,
дълги номера от зеления цвят на затревено игрище,
огромно обещание, момиче, хотел, билет за рейса до Олбъни,
нощ на заслепително пиянство в някой далечен кът на Манхатън,
няколко марихуанови цигари, пликче и хапче
хероин, или необикновен петдоларов подарък за слепците.
Пари, пари, спомени, ще напиша поеми за вас -
драги американски пари - Статуя на свободата,
приближавам се към тебе със съзнание, изцяло погълнато
от пари - и най-после -
Аааа! Отново Уошингтън, върху долара, същият поетичен черен
шрифт, тъмни думи, Съединени щати на Америка,
напреброими номера
R 956422481 Един Долар, Това удостоверение е законно платежно
средство (законно!) за всички лични и държавни дългове.

О, Боже, О, Боже, защо ме изостави
Айви Бейкър Прийст Серия 1935
отгоре, Орелът, мощно разтворил криле, ореол са
Звездите, заобиколени от пушек и пламъци -
кръг, Масонската пирамида, светият Сведенборгски американски
долар, зазидана отгоре, сюрреалистично над нея се носи
светото немигващо Око в отделения връх на пирамидата,
блестяща светлина се излъчва от безвеждния триъгълник - и пустиня
с кактуси, пръснати наоколо, далечни облаци,
това е големият печат на нашата Страст, Annuit Coeptis, Novus Ordo Seculorum,
целият заобиколен от паяжина, изработена от държавната хазна,
за да се предотвратят долни фалшификации -
ЕДИН

Параход "Съединени щати", 1958
Превел Владимир Филипов

На Линдзи

Вейчъл, звездите изгряха
сумрак е паднал над пътя за Колорадо
една кола пълзи през равнината
радиото протръбява своя джаз в мъждивото сияние
търговският съсипан пътник пали друга цигара
В един друг град преди 27 години
аз виждам твоята сянка на стената
ти седиш с тиранти на леглото
ръката на сянката вдига револвера към главата ти
сянката пада на пода

Превел Владимир Левчев