при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

4 August 2013

Филип Ларкин

Из "Нощен дъжд", Народна култура
Подбор: Леда Милева, Николай Попов, 1980
Превод: Леда Милева, Николай Попов, Александър Шурбанов, 1980

Филип Ларкин е роден през 1922 година в Ковънтри. Завършва образованието си в Оксфорд и става библиотекар на Хълския университет. По общо мнение той е един от най-значимите английски поети, появили се след Втората световна война. Числи се към група поети - Емис, Уейн, Енрайт, Гън и др., които започват активно да печатат в началото на петдесетте години и които създават така нареченото "движение" - направление, което се стреми да скъса с модернизма и да върне поезията към "хладния тон, строгата форма и интелектуалния гръбнак". За свои учители тези поети сочат не Елиът и Езра Паунд, а стария и почти забравен класик Тенисън и грубоватия, но земен Томас Харди. За първи път тези поети се появяват като група в антологията "Нови редове" (1956).
Автор е на книгите: "Северен кораб" (1945), "По-малко измамените" (1955), "Сватбите в Уитсън" (1964), романите "Джил" и "Едно момиче през зимата".

Жици
И най-просторни пасища обграждат с електрически огради.
Наистина, приучени са старите волове да не скитат,
но младите телци все душат за вода по-прясна
не тук, а другаде, в далечните ливади.

Наивно устремените младоци връхлитат върху жиците
бодливи,

които не убиват, но правят мускулите слаби.
От този ден в добитък стар телците се превръщат,
че с електрически предел са обуздани поривите диви.

Поезия на отпътуванията
Понякога чуваш - от пета ръка -
като епитаф:
"Заряза всичко и се запиля.
Жив и здрав."
И винаги във тона има
готово одобрение
на туй първично, очистително
и дързостно решение.

И те са прави - всеки мрази
дома си, сам го зная.
Затворен, и аз ненавиждам
своята стая,
грижливо сбраните боклуци,
книгите, леглото даже,
живота си така редовен,
та като чуя да се каже:

"Той плю на всичко и изчезна",
в мен лумва жар
тъй, както от "Тя се разсъблече"
или "Това от мен, мръснико стар!"
Защо и аз пък да не мога?
И туй, разбира се, помага
да си остана трезв и примерен.
Но тръгнал бих, и то веднага,
по друмищата да се скитам,
да спя във трюм и под небето,
от добродушие брадясал, ако
не беше толкова предвзето -
тъй преднамерен ход назад
с едничка цел - да бъдат сътворени
неща - сервизи, книги, цял живот
позорно съвършени.

Дните
Зашо са дните?
За да живеем в тях.
Те идват, будят ни,
откакто се помним.
Във тях е нашето щастие.
Къде ще живеем,
ако липсваха дните?
Решението на въпроса
кара пастора и доктора,
облечени във черно,
да тичат към мен през полето.

Съществената красота
Във рамките, огромни като зали,
с гигантски хляб задънил булевардите,
прикрил бордеи, гробища с похвали
на сьомга, крем, петрол, сияе ясно
животът идеален от плакатите.
Високо над канавката приятно
нож сребърен потъва в масло златно,
върху тревата чаша мляко чака,
добри семейства в лятото прекрасно
дължат смеха си, младостта, колите
на малко кубче, към което всяка
ръка се е протегнала. Креслата
дълбоки, вечерният чай, тръбите
неонови и - в четвърт профил, кротки -
до чехлите излегнатите котки
не отразяват нищо от средата,

в която доминират. Извисени,
те стряскат с чист каймак и чиста пяна,
с чист студ очите ни несъвършени,
загледани отвъд света, където
неща тъй чисти и измити няма.
Там пивници с тавани потъмнели
се пълнят с тенисисти с дрехи бели,
във тоалетната хлапак повръща,
пенсионерът плаща на момчето
гол чай с вкуса на старостта разбита,
един пушач издъхващ се загръща,
усетил как през сенките на парка,
като че по вода, насам се скита
тя, смътната, до него приближава,
усмихва се, за миг се прояснява,
познала го, и се стопява в мрака.

На път
Една вечер идва
през полята, невиждана досега,
и пали лампите.

Отдалече тя изглежда копринена,
но когато покрие коленете и гърдите,
тя не носи утеха.

Къде изчезна дървото, свързало
земята с небето? Какво е това под ръцете ми,
което не чувствам?

Защо ръцете тежат?