при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

12 August 2013

Дани Абси

Из "Нощен дъжд", Народна култура
Подбор: Леда Милева, Николай Попов, 1980
Превод: Леда Милева, Николай Попов, Александър Шурбанов, 1980

Дани Абси е роден в Южен Уелс през 1923 година. Завършва медицина и както личи от стиховете му, известно време практикува в болница. Автор е на пет стихосбирки и две автобиографични книги.


Вечер в града

Приятели ни препоръчаха нов полски филм,
представян в "Академия" на Оксфорд Стрийт.
Застанахме на дългата опашка, една от винаги
меланхоличните опашки пред кината,
а вятърът довяваше към нас предчувствие за дъжд
и звуци от акордеон.

По-късно, с напрежение, сред кадифена тъмнина,
се взирахме през издълбания, продълговат прозорец
към озарената от лъч кошмарна драма -
към образи от Аушвиц, автентични,
и низостта човешка в едър план.
Не беше трудно да почувстваме дори
непоносимата воня.

И ужасени, забравихме, че не е истинска
телта бодлива и че не може очите ни да издере;
че тези жертви, цели на райета, са в случая актьори само.
Видяхме как се сбра оркестърът на лагера
и прозвуча тържествената веселост на Бах,
прекъсната от шумното пристигане на някакъв локомотив,
от импотентния му вик и дрезгавия трясък на вагоните.
В екрана гледахме, похапвайки си млечен шоколад,
доверчиви деца, не по-големи от нашите вкъщи,
прекрачвахме без съпротива в камерите,
а от комините им се кълбеше гъст и черен дим.

А после, в лошо настроение, почти без думи,
кафе на малки глътки пихме в близката сладкарница.
Ти, помня, сне едната своя ръкавица.
След туй побързахме да тръгнем към приятното предградие,
пристигнахме пред къщи, гарирахме колата.
Попитахме девойката-немкиня, която викаме да спи у нас
дали не са ни търсили по телефона, дали е идвал някой
и, то се знае, дали не са се будили децата.
Успокоени, заедно по стълбите се изкачихме,
съблякохме се заедно и голи заедно
на брачното легло веднага пожелахме да се любим.

Когато си спомням за Мигел Ернандес

Ние не чуваме
шума от юмруците, които бият желязото.
В съня ни блясва светкавица
и гръм без тътен.
Има китари без струни
и славеи с езици от стъкло.

Дори да бяхме си въобразили
звънът метален на ключалката
и после грохота на стъпките по ехтящите коридори,
какво ли можем да направим ние, които вървим по гладка
трева
и връщаме усмивките на миловидните, красиви хора?

Похвална е риториката на възмущението,
но стиховете на протест са като ангели от гипс -
импотентни. Не вършат престъпления,
не рушат законите. Те само амнистират
ония, които ги творят, от нищо незаплашени.

Мистерии

Нощем често не зная кой съм -
когато спя, когато сънувам.

Буден, спирам дъх и слушам:
нокът дращи по отсрещната стена.

По обед влизам в огряната от слънце стая
и виждам без причина лампата запалена.

Време е да разбера, че само няколко октави
могат да се чуят,
че видението умира, когато дълго се взираш;

че дори цялата записана история
е дребно злоезичие сред голямата тишина;

че блясъкът на магнезия може да освети
за един единствен миг невидимото.

Не се оплаквам. Започвам с видимото
и се плаша от видимото.

Патология на цветовете

Познавам розовия цвят, красив е,
но не когато зрее в тумора;
и целебно зелените цветове на листата и тревата
колко са пролетни;
в загнилите крайници те съвсем не са пролетни.

Видял съм червено-синия, обагрен в мораво цвят
върху лицето на самоубиеца.
Видял съм белия, почти порцеланов цвят да ме гледа
иззад пръснатото предно стъкло на автомобил.

И престъпният, многоцветен блясък
на водородната бомба не е по-красив
от аутопсията, когато стомахът е отворен,
да ни покаже никога неотваряните прозорци на катедралата.

И така в простата радост от дъгата,
в огряното от слънцето огледало,
съвсем нагледно съм видял творението на смъртта,
окачено като орден на войнишкия шинел.