при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

2 September 2013

Райнер Мария Рилке

Из "Райнер Мария Рилке. Лирика.", Народна култура
Превод: Венцеслав Константинов, 1979

Пантерата
Paris Jardin des Plantes

Очите й в желязната решетка
се взират, сякаш без да я съзрат.
От прътове безброй е тази клетка
и нереален е света отвъд.

Тя пъргаво снове от ъгъл в ъгъл,
нищожното пространство я гнети.
Танцува силата! Но в танца кръгъл
една скована воля виждаш ти.

Пердето на клепача трепва вяло,
зад него се промъква нечий лик...
Разтърсва тръпка гъвкавото тяло -
в сърцето й угасва тя за миг.

1903

Ноемврийски ден
Хладна есен този ден обвива,
радостните звуци са смълчани.
Бият па за упокой камбани
откъм църквата, в мъглата сива.

Дим над мокри покриви и порти.
Бурята на свирещата зима
в печката ми с ледни пръсти взима
на смъртта последните акорди.


По пътя
По пътя към нощта мечтая
сънят да ме възнагради,
с целувка в тихата ми стая
челото ми да разхлади.

Копнея по звездите бистри.
Денят е малък, а нощта -
огромна, с граници сребристи;
на приказка прилича тя.

Есенно настроение
Като при смъртник въздухът с прохлада
изпълва стаята; вън бди смъртта.
Над покривите бледен блясък пада
и гасне като зрака на свещта.

В улуците дъждовни струи хъркат,
оглежда вятър мъртвите листа.
През сивината облачета хвъркат -
напомнят бекасинови ята.

Сфинкс
Откриха я с глава полуразбита -
в ръката й изстиваше цевта.
Тълпа зяпачи... Тропот на копита.
Кола към болницата полетя.

За миг очи отвори с болка скрита.
Ни име, ни писмо. Коя е тя?
И влезе лекар, тихо я запита.
И поп - не трепна нямата уста.

Среднощ да каже нещо се опита...
Но никой не я чу. Тя изхриптя.
След туй изнесоха, с платно покрита,
скръбта й с нея. - Вън бе пустота. 


***
НОЩТА е мойта книга. Бляска
корицата й от атлаз;
и откопчавам с тръпна ласка
верижката й златна аз.

Щом първа страница разтворя
ме радва нежният й звън
след туй прочитам тихо втора
а третата е вече сън. 

***
СТРАХЪТ МИ от думите тъй е голям,
тъй ясни са всички човешки слова.
Това тук е куче, дом - онова,
началото тук е, а краят е там.

Боя се от хорските чувства и смях,
познават и бъдно, и минало те.
Пред никой връх смайване в тях не расте,
единствен имотът е ценен за тях.

Все викам и браня се: стойте далеч!
Нещата ме радват със своята реч.

Пред вас вкаменени, неми стоят -
не ми ги докосвайте: те ще умрат.

***
КАТО ПУЛС в мен тупти
пак часовникът стенен
и нещата с несменен
трепет шепнат край мене:
"Кой беше ти?"

Друг ме прави среднощната моя мечта,
друг живот ми дарява нощта,
но пред никой не бих споделил:
о, как страшно открити
зеят вратите
на духа ми унил...

Но аз знам, че остават у мен
всеки стон, всеки жест спотаен
(а човек от това се бои!),
мойто детство и в тоя момент
неотлъчно до мене стои!

И е пълно край мен с народ.
Всички - преди мен живели
пряко смърт и раздели
дълго са плели
и плели
всички брънки на моя живот.
И ако седнем, приятелю мой
и ти кажа сега, че - уви!
страдах и аз -

кой знае кой
заедно с мен ще мълви
в тоя час...

Встъпление 
Какъвто и да си, бягай вечерта
от стаята, която те гнети;
навън те чакат хиляди неща,
какъвто да си ти.
И с твоя поглед уморен - какво
че той към прага ти закотвен бе -
в пространството вдигни едно дърво -
самотно, стройно - под това небе.
Ти сътвори света. Той е голям
узрял е като дума в тишина.
Ти вникваш в цялата му същина
и с поглед нежен го оставяш сам...



Самота
На дъжд прилича самотата.
Тя от морето расне в небесата,
надига се от мрака на полята
и от небето - то е нейна къща -
вали върху града и го обгръща.

Когато капят часове студени
и уличките утрен здрач обвива,
когато две тела неутолени
все тъй желаната любов не слива
и въпреки омразата горчива,
едно легло отрежда им съдбата

като река е буйна самотата...