при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

6 March 2014

Доналд Джъстис

Из "Пир след тайната вечеря.", Народна култура
Превод: Георги Белев, Георги Рупчев и колегия, 1989

Посветено на една картина, нарисувана от Б., пациент в щатската психиатрична болница

1
Тези седем къщи са привикнали да гледат една към друга, но под неочакван ъгъл. А онези странни кафяви купчинки, за които сигурно се предполага да са хълмове, не други къщи, след като цяла вечност са били това, което са, макар и бавни по природа, свикват да са необикновени, без това да дразни. Портите и арките (които се изгубват някъде надясно) са се научили да бъдат винаги затворени. Дори и небесата се държат на разстояние, защото това са къщите на най-богатите.

2
Виждат се децата им, които си играят с леопарди, сигурно дресирани с огромни средства, или може би това са пак деца, понеже всички те са само някакви петна; и може би деца изобщо няма, а са само леопардите, които си играят с други леопарди, или може би това са си петна. Малките прислужници, увиснали като изплезени езици от прозорците, викат децата вкъщи, възхищават се от леопардите и приличат на чертичките, с които дете би нарисувало движението или пък удивлението, или на къщи от чисто злато ослепителния блясък.

3
Облаци наподобяват празните мехури от комикси, които означават мълчание. Тези облаци, ако въобще са облаци (а не, да кажем, пушека от седемте високи комина) - колкото повече ги изучаваш, по-изразителни започват да изглеждат. Струва ти се чак, че имат свои навици и заблуждения, че тази тяхна безизразност прикрива някаква всъщност глуповата, ала симпатична безразсъдност и че хората, живеещи под тях, ще им измислят имена, не като на планини - общо приети, а лични - като на приятели.

Но това е друго нещо

Такъв край ми се струва неправдоподобен.
Как може да се оженят и да заживеят щастливо
тези, които в края на предишната глава са изгаряли
от страсти? Като се установят веднъж в спокойната си
извънградска къща, какво ще правят -
толкова далече от останалия свят?
Скупчени на стълбите, призраците руси на дедите им
сигурно не одобряват. А пък аз, о, аз -
мене ме е страх любовта да не изстине и умре
от течението в тези стаи, из които обикаля гола
нощ след нощ. Бедния Франк. Бедната Имоджин.
Пред тях сега животът се простира
като грамадно празно брачно ложе,
от което станали са вече влюбените
и камериерките със завист
смъкват влажните чаршафи.

И какво от това, ако първата нощ е щастлива,
с огън, разпален от стари любовни писма -
това не е неизчерпаемо гориво, нали така?
Времето знае как ще свърши всичко, но не и аз.
Ще тръгне ли Франк някой ден
през запустялата градина, разпръсквайки
с бастуна си крехките глави на лютичета по пътеката?
А Имоджин дали ще крие в клоните на старите дървета
любовни бележчици за побелели градинари и тям подобни?