при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

24 March 2014

Кетлин Нот

Из "Нощен дъжд", Народна култура
Подбор: Леда Милева, Николай Попов, 1980
Превод: Леда Милева, Николай Попов, Александър Шурбанов, 1980

Кетлин Нот е поетеса, белетристка и литературна критичка. Автор е на три стихосбирки, четири романа и пет книги с философски есета и критика. Член е на Кралското общество за литература. През 1974/1975 година Нот е била председател на английския ПЕН-център.
Стихотворението "Картина на есенно пътуване" е преведено от книгата й "Стихове от Севера".
В рецензия за една от по-ранните й книги Жан-Пол Сартр казва, че Кетлин Нот е единствения поет-екзистенциалист в Англия.

Картина на есенно пътуване

Първият признак на безкрайните, изящни движения
е чайката, запратена като снежна топка в прозорец.
Приведени глави в купето на влака,
плахи лица с кръгли
стиснати уста; голи глави,
покорна като в черква или дом;
ръце натрапчиво чисти и едри - 
шият, намотават, раздават карти, хвърлят зарове.
Това са кръгли движения. Вестници като свръхголеми
ноти листи подемат темата на тишината.
Това са свързани и закръглени движения
и те принадлежат на дълбокия
и тесен мрак на спящите,
на егоистичния трепет на сърцето ми.

Всичко може да тръгне с нас по пътя ни -
крехко и леко - и да изчезне. Чайки махат
като кърпички след кораб. Вълната
ще ги призове назад към меката повърхност на морето -
тя също е затворена в сърце с тревожни, тежки удари.

Облаците са по-бели и по-леки от снега и се изплъзват
от крайчеца на окото. Те не могат да устоят
на нашето звучно притегляне. Дори камионите лежат
разнебитени и далечни. Селските каруци
със своите щръкнали вили
напомнят зверове, умиращи в наводнение.
Светлината пада косо и се разбива в локвите.
Денят развява своята руса детска коса
край нашия мрак, скованите спящи хора
и невидимите релси. Всичко може да тръгне с нас,
крехко и леко, и да отпадне.

Приведени глави - руси и хрисими,
лицата бели и плахи.
Яденето е тъжен,
притеснителен ритуал.
Троха или сълза може да падне,
ръцете могат да паднат върху вързопа в скута.
Черните поли и панталони стигат до земята
обувките стоят безпомощни,
сякаш са наредени пред хотелска стая.

Говорът кънти като канонада в буря -
изненадва ги.
Те потръпват като машини
вградени в циментов под.

И аз съм изненадана и смутена от голямо плуващо листо,
което кара сърцето и дъхът ми да замрат. Но преди да отлети,
листото ми показва знаменателно, като разперена ръка,
своите кървави пулсиращи багри.
От гората долита огнена тишина,
огън на насилиетоу към който съм и глуха, и няма.
Като рисунка на пламък, сиротно движение,
между небето и земята, дивият цинобър на брезите
е странно съхранен, сякаш яркостта на кръвта
е оня пигмент, нужен за съживяването на мъртвите.
Брезите, винаги така бледи,
сега са истерични, усетили, че трябва да умрат.
А боровете се извисяват над тях
като древни войни в тържествени доспехи,
останали без лица от времето или от нашето невежество.
Влакът се носи в мрака
по правият път
в тунел от яростен шум.

Горите са вече близо, окъпани в дъжд.
Сега всички сме заедно, единни в скръбта си.

Нима трябва да отидеш толкова далеч
и душевно смутен сред плахата и нежна тишина,
за да откриеш, че повече не можеш да обичаш.

На каменния паметник в гората
не виждам още свойто име.
Но кой ли може да броди сред светлия и сенчест покой
и търпеливо да чака любовта?

Грохотът
на релсите, макар и устремен към безкрая,
ни води в по-тъмен, но по-сигурен маршрут.