при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

5 July 2014

Избрана поезия на Алдо Палацески


Превод: Смилян Тодоров

Алдо Палацески е псевдонимът, зад който се крие италианския поет и писател Алдо Джурлани. Роден е на 2 февруари 1885 г. във Флоренция, в семейството на богати търговци.  Дългият му творчески път завърша в Рим на 17 август 1974г. Познат е като един от бащите на историческия авангард в Италия. В началото подписва творбите си с истинското си име, но от 1905г. насетне използва като псевдоним Паладзески, което идва по линия на майка му.  Най-известните му поезии са написани между 1905 и 1914г. Събрани в стихосбирките: "Белите коне" (1905), "Лантерна" (1907), "Оставете ме да се забавлявам" (1910), "Поезии" (1904-1914).



Оставете ме да се забавлявам

Три, три три
Фру фру фру,
уи уи уи,
иу иу иу.

Поета се забавлява,
до лудост
без мяра.                                                                                                                                                              
Не го обиждайте,
нека продължава
клетия,
малката му глупост тази
е единствената му наслада.

Куку’ руру’ ,                                          
руру’  куку’,                    
кукукуруку’!

Какви са тез безмислици?
Недодялани премислици?
Страстта ми е това,
волна поетична страст,    
над която нямам власт.

Фарафарафарафа,
таратаратарата,                                                                                                                            
парапарапарапа,                                                                                                                                    
ларалараларала!

Знаете какво са?                                                                                                                                                  
Напреднали неща,                                                                                                                                  
не глупости,                                                                                                                                            
...останки са                                                                                                                                          
от  стари, поетични времена.

Бубубубу,                                                                                                                                                
фуфуфуфу,                                                                                                                                                
Фриу’!                                                                                                                                                    
Фриу’!                          

Но ако са без смисъл, и без връзка,                                                                                                      
защо ги пише този глупчо?  
Билобилобилобилобило                                                                                                                      
блум!                                                                                                                                        
Филофилофилофилофило                                                                                                                    
флум!                                                                                                                                                                
Болулу.Филолу.                                                                                                                                      
У.  

Не е вярно, че не искат нищичко да кажат,                                                                                        
искат.                                                                                                                                                      
Искат да кажат...                                                                                                                                    
също както някой песента започва                                                                                                      
без думите да знае.                                                                                                                                                                                  
Дори да не намираш смисъл.                                                                                                                
Добре, аз така съм го написал.

Ааааа!
Еееее!
Иииии!
Ооооо!
Ууууу!

А!Е!И!О!У!

Но младежо,
кажете ни сега,
не е ли това една шега,
с такава малка доза
да подържаш
огън планина?

Уиск…уиуиск…
Уишу... шу шу
Коку, коку, коку.
Шукоку...Коку коку,
Шу
ко
ку.

Но как да вземе да се разбере?                                                                                                                                                
Уж започвате с намерения добри                                                                                                                                  
пишете в курсив
но струва ни се повече                                    
като японски йероглиф.

Аби, али, алари.  
Риририри!
Ри!
                                                                                                                                                           
Оставете нека стане странно,
даже, нека да не спира,
забавлението ще му стори скъпо:
накрая ще излезе, че е просто глупав.

Лалала
фалала
фалала
и после лала...
и лала, лалалалалалала.

Вярно, че хазарт е
да се пише просто ей така,
но днес зад всеки ъгъл
крие се професорска глава.

Ахахахахахахах!
Ахахахахахахах!
Ахахахахахахах!

В края ,
истински съм прав,                                                                                                                                
времената смениха свой’та вяра,              
хората не искат нищо
от поета:
оставете ме да се забавлявам!


Ваната със змиорки

Ваната е много голяма                                                                                                                          
и водата покрива поне четирима човека.                                                                                            
Казват така : 'Това са змиорки'.                                                                                                            
И цял ден народа стои там и риба лови.                                                                                            
"Големи са змиорките,                                                                                                                          
по големи от повито дете", казват така.                                                                                              
И цял ден народа стои там и риба лови.                                                                                            
Хубави са змиорките,                                                                                                                            
по вкусни от хляб и медец", казват така.                                                                                            
И цял ден народа стои там и риба лови.


Непознатият

Видя ли го как мина нощеска?
Видях го.
А видя ли го вчера?
Видях го, виждам го след всяка вечеря.
И те гледа?
Не поглежда в страни,
само натам,
натам дето небето започва
и свършва земята, натам
в просека дето светлината
залеза оставя.
И тогава той минава.
Сам?
Самичък.
Облечен?
В черно, винаги в черно.
Но къде си почива?
В кой хан?
Чий замък?
В нечия нива?


Спящата старица 

Старицата, стогодишна е тя.                                                                                                                
Никой не я вижда да се скита през белите дни.                                                                        
Често хората до фонтана я срещат                                                                                                        
там спи:                                                                                                                                                  
никой я не буди.                                                                                                                                    
От сладкия ромон на водата                                                                                                                
заспива старицата,                                                                                                                                
и остава да спи в сладкия ромон                                                                                                          
на дните на дните на дните



Лято

Колко красиво е да ходиш бавно
по брега
там където синьото небе
сливат се със синьото море
и докато умираща вълна
шумоли на коприна
достига с плисък по крака ти
гали те по бузата
претърсва косите ти
небесно синята...                                  



Пастел

От сивото в мъглата плътно плътно
изгряват кипариси
черни сенки
гъби от мъгла.
И от далеч прояснявайки се бавно бавно
зазвучава камбанения звън
почти угаснал
По далече далече далече
минава влака гръмногласно


Кой съм аз?    

Кой съм аз?
Кой съм?
Може би поет?
Не разбира се.
Моливът на душата ми
ни дума странна не изписва:
лудост.
Значи съм художник?
Нито пък това.
Палитрата в душата ми
ни цветче няма:
меланхолия
Музикант тогава?
И това не съм.
Клавишите в душата ми
не издават даже звук:
носталгия.
Значи съм...какво?
Слагам лещи
точно пред сърцето си,
за да могат хората да видят.
Кой съм аз?
Акробатът на душата си.



Кобo

Кикикирики!... Кикикирики!...      
<<Започва деня>>                                                                                                                                                        
Пеят петлите на Кобo.
Старият  Кобo е на смъртно легло                                                                                                                                
и след няколко часа.                                                                                                                                                                                                
Горкият Кобo! Горкият Кобo!                                                                                                                                            
И папагалите с глас.                                                                                                                                                      
Сбогом Кобo! Сбогом Кобo!                                                                                                                                                                                    
А кокошките
кокококококококоде:    
<<време дойде>>
кокококококококоде:
<<сега е твой ред>>.
Гургулиците изпълнени с тъга                                                                                                                                          
събраха се в кът:                                                                                                                                                            
глу...глу...глу...
<<не ще те видим пак>>.
Кучетата бродят наскърбени
с увиснали опашки, стенат:
бау... бау... баубаубo:                                                                                                                                                
<<сбогом татко Кобo >>.
И котките мяукат днес                                                                                                                                        
мяу... мяу... мяу...фуфу                                                                                                                                            
<<никога...никога...никога веч >>.      
И гаргите и те:                                                                                                                                                                        
гре гре гре гре                                                                                                                                                                      
<<също на теб...също на теб...също на теб >>.      
Взрял се във кревата
бухалът
бди и чака.