при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

24 July 2014

Джеймс Райт

Из "Пир след тайната вечеря.", Народна култура
Превод: Георги Белев, Георги Рупчев и колегия, 1989

По повод слуха, че най-старият публичен дом в Уийлинг, Уест Върджиния, ще бъде разрушен

Сам ще скърбя,
така както сам се разхождах преди години
по брега на реката Охайо.
Скривах се във джунглата от бурени -
убежище на скитници,
нагоре по реката, в обратната посока
на мястото, където се излива градският канал,
стоях замислен и вторачен.

Виждах по-надолу,
между улиците Уотър и Двадесет и трета,
до фабриката за оцет
как привечер вратите се отварят.
Размахали чанти, жените
се изливаха по дългите улици към реката
и в реката.

Не разбирах как може
всяка вечер да се давят.
Кога ли призори се изкачваха на отсрещния бряг
да сушат крилете си?

Защото реката край Уийлинг, Уест Върджиния,
има два бряга:
единият е Адът, а другият
е Бриджпорт, Охайо.

И никой няма да се самоубие,
за да се озове отвъд смъртта
в Бриджпорт, Охайо.

Превел Владимир Филипов

Изповед пред Дж. Едгар Хувър

Скрит в черквата на изоставен камък,
черен войник,
който не може да чете,
прелиства страниците на Военния устав.

Отче наш,
снощи жадно погълнах крилото
на облак в небето.
А в града скришом коленичих
да се моля заедно с едно изсъхнало дърво.

Да умра се мъча, отче,
яздя големите камъни,
под звезди и кленове се крия
и все не мога да открия своето лице.
В планините от доменни пещи
дърветата гръб ми обръщат.

Отче, черни молци
са се свили край земния праг
и чакат.

И от собствената си молитва се страхувам.
Отче, прости ми,
защото не знаех що върша.

Пред касата в един универсален магазин

1

Бялото лице на красивата касиерка
изгрява отново над рамото на младия управител.
Шушукат си нещо, а после
вторачват в мене очи.
Ще ми се да сграбча някое дете
или съсухрена старица,
да се скрия в мазето
или свит под някой каменен мост,
да се моля до припадък,
докато войниците отминат.

2

Какво го е грижа? Минава.
Още повече се свивам.
В оръфаното си палто съм прикован
от дългове. Кимва
и предава мойта плът
на милостта на божиите врани.

3

Мъртъв ли съм? И ако не съм, защо не съм?
А тя се носи там, сама, най-голямата
в небето на красавиците.
Тя знае,
че щом се стъмни,
булдозери ще ме изтрият
зад офицерския клуб.
Моят скелет сияе
под нейния ужасен блясък. Черен съм.
Роден съм до мозъка на костите си да съм черен.

4

Веднъж в среднощното мъртвило,
разтреперан, на бойното поле събуди се Ту Фу
и видя смазани жени да търсят свойте близки
сред мъртвите жълти лица.
Луната бе изгряла.

5

Гладен съм. Пролетта идва
след два дни. Значи така се чувства човек,
когато идва пролет.

Изтегнат в един хамак във фермата на Уилям Дафи в Пайн Айланд, Минесота

Виждам бронзовата пеперуда над главата си.
Заспала върху черната кора на дънера,
тя трепка като лист в зелена сянка.
Дълбоко в дефилето зад необитаваната къща
звънците на добитъка обаждат се един след друг
в безбрежията на следобеда.
Отдясно
във ивицата светлина между двата бора
фъшкиите на ланските коне
проблясват като едри златни буци.
Изтягам се в хамака.
Вечерта тъмнее и приижда.
Над мене ястребче кръжи. Гнездо си търси.
Аз пропилях живота си.

Сънувам, че ме погребват

Нищо друго нямаше от мен -
само дясното ходило
и лявото рамо.

Лежаха бели като паяжини, понесени
над заснеженото поле към тъмна сграда,
белязана и килната от вятъра.
Вътре в съня, аз продължавах да сънувам.

Над мене нежно
пееха старици -
комари тънки над вода заспала.

Стоях във своя коридор и чаках.
Морето слушах
как ще ме извика.
И знаех: конят оседлан
пасе в ливадата отвън 
и ме очаква.

В памет на един испански поет

"Сбогувайте се вместо мен
с пшениците и слънцето."
Мигел Ернандес, писано
в затвора, 1942 г.

Аз те виждам как се задушаваш
между черните сенки по варосаните стени.
В руините на слънцето ръцете ти пожълтяват.
Сънувам твоя бавен глас, който лети
и засажда тъмните води на духа
със семена и лютни.

Тук, в американския Среден запад,
тези семена се вдигат над полето
към странното небе
на моя череп.

Тихо сбогом капе от крилете им -
поздрав и към моята родина.

Здрачът се сгъстява.
Дълъг залез.
Силози пълзят на запад.

Опит за молитва

Този път оставих свойто тяло
в черните си тръни
да поплаче.
Но има
и хубави неща на тоя свят.
Здрачът.
Мракът нежен
на женски пръсти, легнали над хляба.
Душата на дървото се раздвижва.
Листа, листа ръцете ми докосват.
Очи затварям. Мисля за водата.

Превел Любомир Николов