при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

15 August 2014

Алън Уотс - Утре никога не идва

Преведения по-долу текст е транскрипция на откъс от лекция на Алън Уотс (1915-1973) от периода 1967-1968 г. Той е популярен англо-американски философ и теолог, известен с това, че е един от първите западни изследователи, които подробно и цялостно представят вижданията си за Дзен Будизма и го популяризират във САЩ и Западна Европа. Той е магистър по Християнска теология и бивш епископален свещеник. През 60-те години на 20 век се превръща в символ на ЛСД културата и Източната философия в САЩ. Темата на лекцията е произхода на идеите за личността и егото, влиянието им върху децата, както и социалната обусловеност и индоктриниране.

Утре никога не идва
Превод: Богомил Господинов

Особено заинтересован съм от това, което д-р Уийвър каза за отношението на семейството към децата в нашето общество. Защото в нашата култура, както и в други високоразвити цивилизации, ние имаме абсолютно непонятно отношение към всеки нов член на човешкото общество. Вместо да кажем честно на децата си: "Как сте? Добре дошли в човешката раса. Предстои ви да играете игра с нас и ще играем по следните правила. Искаме да знаете тези правила, за да може след време да играете сами и когато ги разберете да се опитате да измислите по-добри." Но вместо да им кажем това, ние поддържаме пред тях тезата, че те са на пробация, че не са докрай човешки същесва, че са кандидати за човешката раса.
За да може да запази ролята си на родител или учител възможно по-дълго, човек прави същото, което правят учителите в школите за танци "Артър Мъри"[1], което е, че те ти губят времето и не ти казват цялата история на танците, защото ако ти я кажат, ще я научиш и след няколко седмици ще си отидеш. И ще я знаеш. Вместо това, те те държат в институцията си възможно най-дълго. По абсолютно същия начин, ние имаме цяла система за подготовка на детето за живота, която е винаги подготовка и никога не завършва. С други думи, ние имаме система за обучение с оценяване. Ние вкарваме тези малки същества в това нещо по същия начин, по който се примамват домашни любимци [2]. През цялото време, ние ги подготвяме за нещо, което се очаква да се случи някога в бъдеще. Отиваш в ясла като подготовка за детска градина. Отиваш в детска градина като подготовка за първи клас и после се изкачваш клас след клас докато не стигнеш гимназия. И след това, ако наистина успеем да те впечатлим достатъчно със системата, отиваш в колеж [3].  И след като завършиш колеж, ако си достатъчно умен, започваш да следваш аспирантура [4] след което оставаш вечен студент, ставаш професор и започваш да се въртиш кръгообразно в образователната система. Но обикновено дори това не се поощрява. По-често те изпращат в следуниверситетски курс, "начало" [5] както го наричат, което официално те прави част от света с главно С.

И така, след като цял живот си обучаван за всичко това, вече си пристигнал. Но когато започнеш да работиш, още на първата ти среща по продажби, всичко започва отначало, защото сега от теб се изисква да покриеш определена квота. И когато я покриеш, ти се дава по-висока квота. И след време, може би когато си на 45, вече си вицепрезидент. И изведнъж те осенява идеята, че най-накрая си пристигнал, чувствайки в същото време, че си бил измамен, защото усещаш живота си по абсолютно същия начин, по който винаги си го усещал. И си все така постоянно зависим от това да имаш бъдеще.

Финалната фаза на тази култура се нарича пенсиониране - когато ще бъдеш възрастен гражданин и ще имаш богатството и спокойствието да правиш каквото пожелаеш, но в същото време ще си импотентен, с изгнила простата, с изкуствени зъби и без никаква енергия. Целият процес от начало до край е измама. И още няколко аспекта на тази измама просто като за начало. Всички сме част от една много странна обществена система, която разделя денят ни на работа и игра. Работата е дейност, която всеки извършва и за която му се заплаща, защото на никой в действителност не му пука за нея. Накратко, тя е толкова противна и скучна, че трябва да ти се плаща, за да я свършиш. И крайната цел на всичко това е да изкараш пари. А целта на това да изкараш пари, е да се прибереш вкъщи и да се насладиш на парите, които си изкарал. Когато ги изкараш, се предполага, че "можеш да си купиш удоволствие" [6]. А това е абсолютна заблуда. Парите никога не могат да купят удоволствие, защото всички удоволствия зависят не от това да поставяш на масата символи на власт т.е. пари, а зависят от овладяването на някаква дисциплина. С други думи, тук където живея в Сосалито [7] има пристанище, пълно с различни видове яхти и моторни лодки, които никой никога не използва. Защото те са купени с презумпцията, че когато купиш това нещо, ще получиш удоволствие, ще получиш статус или каквото и да било друго. Но после тези хора внезапно осъзнават, че да имаш лодка изисква да си майстор в областта на корабоплаването, което е нещо трудно, но възнаграждаващо. Затова никой няма време за него и всичко, което тези хора правят с лодките си, е да организират коктейли и партита на тях през уикендите.

Има стотици други примери за същото нещо. Прибираш се вкъщи и си с най-богатите хора на света и си мислиш, че щом си си изкарал парите и се прибереш, ще си спретнеш оргия или голям банкет и т.н., но никой от тези хора не прави нищо такова. Вместо това те ядат претоплени полуфабрикати [8] и прекарват вечерта си зяпайки електронна репродукция на живот, която е разделена от света със стъклен екран. Не можеш да я докоснеш, не можеш да я помиришеш, няма цвят (освен може би за много богатите). Но в повечето случаи няма. И ти гледаш това нещо и имаш странното чувство, че цялата тази процесия от оценки която води към нещо неясно в необозримото бъдеще, до това лакомство, до това превъзнасяно похотливо лакомство, което лежи на края на пътя, никога няма да се появи. И причината за това е, че от самото начало ние излагаме децата си на дефектно и илюзорно чувство за идентичност. И това е, по мое мнение, най-важната черта на обществото ни - че нашите деца израстват в култура която им поставя за доживотна задача проблем, който сам по себе си е неразрешим. Това не важи по-малко за западната култура, отколкото за източната; друг добър пример е съвременна Япония, за която мога да говоря от първа ръка.

По тази причина, детето израства в постоянна фрустрация и като резултат от този неразрешим проблем, всичко постоянно се отлага за бъдещето. По този начин, човек живее, човек се възпитава да живее изцяло в бъдещето и никога не се научава как да живее в настоящето.
Разбира се, не искам да превъзнасям философията на Carpe diem [9]: "Нека пием днес, защото утре ще умрем" и да казвам, че не трябва да се правят никакви планове. Това което се опитвам да кажа е, че от планове за бъдещето имат полза единствено хора, които са способни да живеят напълно в настоящето. Защото ако човек, който не живее в сегашния момент, прави планове за бъдещето и те започнат да се осъществяват, той няма да може да им се наслади, защото ще е придобил синдром, при който щастието се състои единствено в обещания, а не в директни и моментни реализации. На доларовата банкнота е изписано "Обещавам да платя" - тя е запис на обещание. И никой никога не може да материализира това обещание, защото обещанието е утре. Казваме в разговорната реч: "Утре никога не идва". Но всичко е базирано на тази идея, че ще го получиш утре и че можеш да се наслаждаваш на днешния ден единствено ако утрешния изглежда добре. Но Конфуций казва: "Човек, който разбира Дао на сутринта, може да умре доволен на вечерта". Тоест, ако някога си изживял един единствен завършен момент, си готов да умреш. Можеш да си кажеш: "Е, това беше. Това беше хубавото, което имах". Но ако никога не си изживял такъв момент, Смъртта винаги ще е мъжът, който влиза в бар в 2 сутринта и казва: "Време е, господа, моля ви". И ти ще й казваш: "О, моля те, само още едно питие, само не сега". Защото ще изпитваш усещането, че нещо ти липсва, че никога не си стигнал някъде.

Основния фактор при този вид зависимост се крие в начина по който придаваме на децата усещането им за идентичност. И в това отношение, ние правим нещо изключително странно. Ние дефинираме личност. Нека за момент разгледаме думата "личност". Преди време Хари Емерсън Фосдик [10] написа книга, наречена "Как да бъдеш истинска личност". В превод това означава: "Как да бъдеш истински фалш". Защото думата "persona" (от лат.) означава маска. Persona се е наричала маската носена от актьорите в гръко-римските драми и представлява мегафон през който "personare" (от лат. ) "звукът преминава". И така в началото на всеки сценарий, може да се види списъкът с персоните в пиесата т.е. списъкът с маските, които актьорите ще носят. Но думата толкова много се е отдалечила от оригиналното си значение, че в днешно време е равнозначна на истинска идентичност, истинското, искрено, честно Аз, личността. И ние казваме за някого: "Той е истинска личност", когато искаме да кажем, че той е автентичен. По този начин объркваме индивидуалния организъм с личността, с това което е просто роля на организма, и я дефинираме, по начин по който обричаме всички на постоянна фрустрация.

Но защо това е така? Когато си дете, родителите ти, връстниците ти, учителите, чичовците и лелите ти са изключително нетърпеливи в това да те определят. И това, което ти казват е, че ти си "свободен електрон", че "ти си отговорен", т.е. ти си една независима първопричина, произхода на всички действия, мисли и чувства, и че ние можем да те възхваляваме и обвиняваме за това, което правиш. И по-важно от всичко това, ние изискваме от теб да ни обичаш. Трябва да обичаш родителите си, братята и сестрите си. Както Фред спомена: "На никое дете не е позволено да каже, че иска сестра му да се върне от там, откъдето е дошла". С други думи, всички "добри деца" обичат своите братя, сестри и родители. Не разбира се, защото ние ти казваме така, а защото ти сам би го поискал. Накратко, задължават те и те командват да правиш неща, които биха били оценени само ако са доброволни и спонтанни.

Когато личността ти е дефиниция дадена от обществото, ти не можеш да й устоиш, нямаш познанието, мъдростта и ресурсите да разбереш че нещо ти се внушава. Няма какво да направиш освен да повярваш в определението, че си "свободен електрон". Но причината да вярваш че си свободен електрон се крие в това, че не си свободен, тоест че си безнадеждно неспособен да устоиш на идентификацията, която обществото ти налага. В цялото същество на личността лежи противоречие. По тази причина чувството да имаш его, чувството да бъдеш себе си е едновременно с това и чувство на фрустрация. Чувството на Аза поне при повечето хора представлява усещане за напрежение между и зад очите.

Тригант Бъроу [11], забележителен човек, проведе изследвания за двата вида осъзнатост, които той нарича съответно "ditension" и "cotension". Първото е обичайния вид осъзнатост на човек, който се чувства като заклещено в границите на тялото си его, отделено от околната среда и в пряка конфронтация с външен обективен свят, спрямо който то е незавизим наблюдател. Този мит, продължава той, върви ръка за ръка с физическо състояние на напрежение между очите. После, той дава дефиниция на "cotension" като на друга форма на осъзнатост, която може да бъде определена като вид отвореност към света, в която човек осъзнава че външния свят е точно толкова Аз, колкото и този вътре в тялото. И че човек не е нещо, което идва на този свят на пробация и което не му принадлежи. Точно това е отношението, което подхранваме в детето, а именно, че то е нещо което пристига тук, а не нещо което израства от този свят подобно на цветът, който израства от растението или плодът, който израства от дървото. Ние не казваме на детето, че то е израз и като човешко същество - симптом на природната среда. И че в действителност то принадлежи на това място и че още повече неговото истинско фундаментално Аз не е изолирана и самотна единица, а напротив то е целият свят, всичко, което има, изразяващо себе си като този отделен организъм тук и сега.

Децата често питат родителите си като резултат от това забавно чувство за идентичност: "Мамо, какъв щях да бъда ако баща ми беше някой друг?". Това е много често срещан детски въпрос, защото детето прихваща сигналът от родителите си, че "аз съм нещо вътре в моето тяло", че "вие сте ми дали това тяло". Но кой е този, на който е било дадено тялото? Можеш да кажеш на момиче в нашата култура: "Скъпа, ти си абсолютно изумителна, толкова си красива" и тя ще отговори: "Всички мъже сте едни и същи. Всичко, за което мислите е тела. Може и да съм красива, но тялото е нещо, което моите родители са ми дали и аз искам да бъде почитана заради това което съм, а не заради шасито ми." Горкото момиче е шофьор. Тя е отчуждена от тялото си и не предполага никаква отговорност за това, което представлява физически и това естествено важи също толкова за мъжете, колкото и за жените. То е чисто и просто обществена нагласа.
Казваме: "Аз имам тяло", не казваме: "Аз съм тяло". Чувстваме много остро разграничаване, с други думи, между нашето съзнание, което е просто фокусирано внимание заедно с действията, които можем да извършим доброволно от една страна и от друга страна с всичко което отвън и вътре в тялото ни, което изглежда просто се случва на нас.

Нека вземем за пример дишането. Дишаш ли или биваш дишан? Може да го усетиш и по двата начина. Ако си съзнателен за дишането си, имаш чувството, че ти го правиш по същия начин както мисленето и ходенето, но ако забравиш за него, то продължава без да има нужда от твоята съзнателна намеса. Това е и причината, упражненията по дишане да са фундаментални за всички видове медитация в Ориента, защото чрез него човек разбира че няма разлика между съзнателно и несъзнателно действие. Но когато играеш по правила, при които определяш Аз само като това което правиш съзнателно, а идентифицираш несъзнателното с нещо извън теб, това което всъщност се случва е, че създаваш пропаст между тях, без да разбираш, че Аз и не-Аз са неразделими, точно по същия начин по който двете страни на монетата са неразделими, но същевременно идентични. Има само една монета. По този начин, усещането за Аз и усещането за не-Аз са взаимнонеобходими. Няма как да знаеш какво имаш предвид под Аз, освен ако не познаваш не-Аз, няма как да знаеш какво е не-Аз, без да знаеш какво е Аз. И двете са полярности също както северния и южния полюс на магнита. Неразделими.

Това тайнство обаче никога не излиза наяве, защото нашия език и промисъл игнорира факта, че всички логически класове и думи (а думите са преди всичко етикети за обозначаване на различни класове и класификации) са така конструирани, че представляват чисто и просто интелектуални кутии, а всяка кутия, която притежава вътрешност, притежава и външност. Случва се така, че ние вярваме, че вътрешностите съществуват отделно и без външности и че има външности без вътрешности. Не можем да разберем, че въпреки тяхната противопоставеност, те вървят заедно. Това е, което никога не казваме на едно дете. Вместо симптом на Земята, то е дефинирано като чужденец и странник на тази планета. Като резултат от това, имаме този ужасяващ по размерите си проблем с отчуждението, с усещането, че светът извън човешката плът е безчувствена, напълно автоматична глупост, срещу която трябва да се борим и която трябва да доминираме, защото в противен случай, тя ще ни погълне и ще ни прокълне на въображаеми ужаси от непрестанна празнота.

Чувствам се по особен начин, когато някой каже: "Не съм отговорен за това, че съм роден." Както знаете, един от големите проблеми в съвременната психотерапия е, че всеки прехвърля топката на следващия по един повърхностен Фройдистки начин. Например: Ако ти си непълнолетен правонарушител се счита, че не си отговорен за това, което вършиш, защото твоите родители не са те отгледали правилно. И така в днешно време, се печатат статии в пресата, в които се казва, че вместо да осъждаме децата за престъпления, които са извършили, трябва да преследваме законово родителите. Когато обаче отидем при родителите, те ни казват: "Осъзнаваме, че сме сбъркани, но това пък е вина на нашите родители." И така всичко се връща назад до един мъж наречен Адам, който пък от своя страна обвинява Ева, която от своя страна прехвърля вината на змията. А Бог казва за змията: "Аз не съм отговорен за това, което върши змията." Змията е лявата ръка на Господ. А това, което наричаме Бог, Йехова, Исус Христос и т.н. е неговата дясна ръка. Всички знаем, че Христос стои отдясно, но никой никога не говори за това кой стои отляво, защото "лявата ръка не трябва да знае какво прави дясната".
"Демоните ми ме накараха да го направя, аз не го исках", "страстите ми ме надмогнаха, но аз не съм наистина отговорен за тях, те са ми дадени" и т.н. Живеем под дефиниция на Аза, която е изключително ограничена. Считаме за свое мисленето, ходенето, говоренето и това, което правим с ръцете си, а не смятаме, че растежа на косата и биенето на сърцето за нещо, което самите ние правим. Последните са дефинирани като нещо случващо ни се, както и рождението ни е определено като нещо, което ни се случва. И ние наистина смятаме, че е отговорност на баща ни, че той е имал мръснишки поглед и е тръгнал след майка ни и т.н. и затова той е отговорен.

[...]

Нека за момент предположим, че сме последователи на теорията на някои астрономи, които поддържат тезата, че Вселената не е нещо статично и стабилно, а представлява една огромна експлозия преди милиарди години и поради тази експлозия се възникнали всички галактики в космоса. И така поглеждаме назад към това събитие като на нещо в миналото и като на нещо, което е причина за настоящето. Но това което аз бих казал е, че Големия взрив все още продължава. Нека вземем например една бутилка с черно мастило и да я хвърлим колкото се може по-силно срещу бялата стена и да я строшим. Тогава тя ще се разпръсне и в центъра си петното ще бъде плътно, а в краищата му, ще има какви ли не интересни заврънтулки. Но всичко това ще бъде едно петно. По същия начин, в момента ние стоим в тази стая и говорим и мислим, ние сме всички тези малки заврънтулки на ръба на оригиналния космически взрив. Ни сме него. Ние не сме ефекти от него, защото да разсъждаваш сякаш си отделна единица от Големия взрив е просто въпрос на дефиниция, начин на говорене. Ние разделяме събитията едно от друго, за да ги измерим. Тоест, идеята, че има отделни неща и отделни събития във физическия свят е математика. Това е същото като да се преструваме, че кривата е серия от точки. Всъщност, целият свят е съставен от заврънтулки - облаци, планини, човеци, реки, всичко това е съставено от заврънтулки.  Но каква част от заврънтулката е една заврънтулка? Накратко, колко точно е една заврънтулка? Става очевидно, че това е много условен въпрос.

[...]

Дефиницията на Аз-а ни има свое начало - но къде е то? Къде започва? При раждането, при зачеването или когато още сме били похотлив поглед в очите на баща си? Кога започваш? Нека се върнем назад. Започваш тогава, когато е започнала Вселената - когато и да е било това. Защото ти си я започнал. Всички се преструват, че не са я започнали и играят игри. Това е което правят духовните гурута, дзен учителите и т.н. Те ти хвърлят насмешлив поглед и ти им казваш: "Имам проблем, учителю, аз съм просто едно незначително нищожество и съм хванат като в капан в това нещо наречено живот. Целият съм оплетен в кожа и нерви и не се чувствам добре, не зная какво да направя по въпроса, защото всичко се разпада. И тогава учителят ти отговаря: "Кой е забъркан в тази бъркотия? Кой си ти? Кой пита този въпрос? Покажи ми. Намери себе си." Ти казваш: "Аз съм си просто аз". И той отговаря: "Ти? Не ме разсмивай."

Така че в края на краищата, човек се чувства много объркан, когато учителят му приложи този си блъф. Ти не си Господ Бог в смисъла на Йехова в Християнството и Юдаизма, който е Космически Технократ, който знае отговорите за всичко и всички, а си Бог в смисъла на Хинду, който не знае как прави всичко, което прави, и по-точно не може да го преведе в думи и да го обясни, защото няма смисъл да се обяснява. Отваряш и затваряш китката на ръката си без да знаеш как го правиш и все пак го правиш, въпреки че не можеш да опишеш със думи как се случва, освен ако не си физиолог и дори тогава, това не ти помага да отваряш и затваряш китката си по-добре от всички останали. Така че, ти знаеш как да го направиш, но не можеш да го обясниш в думи, защото думите са много тромав начин за обяснение на нещо, което от гледната точка на думите и логиката е много сложен процес. Ако попиташ Шива как кара Космоса да танцува, той ще ти отговори: "Просто го карам." по същия начин, по който ти казваш "Просто отварям и затварям китката си." Когато гуруто ти каже: "Слушай, Шива, не се шегувай с мен, че не си Шива и че си просто това нещо наречено Мери Смит или Джон Доу". Всички отговарят: "Но не мога да го призная, защото ако го призная бих бил считан отговорен за всичко и ще ме сметнат за луд и ще се чувствам сякаш съм едно с цялата схема на нещата." Точно това е тайната, която не оставяме децата да разберат.

В много култури по света, възмъжаването се състои точно в откриването на тази тайна. Но в нашата култура, това е проблем. В нашата цивилизация въвеждането във живота на възрастен индивид се нарича психоанализа. Тъй като всички са съсипани от образователната система, а това не може да бъде иначе, понеже всеки член на обществото трябва да познава различните конвенции... По същия начин, за да се запази телешкото се консервира със сол, но когато се сервира солта се премахва. За да направим едно дете търпим компаньон, то трябва да бъде "посолено" с образование. Но тъй като това разбърква всички естествени инстинкти, след това се налага то да бъде психоанализирано, за да може да бъде излекувано от страничните ефекти на образованието и възпитанието. Трудността идва от факта, че голяма част от базовите предположения на психоанализата и психотерапията не взимат предвид факта, че човек е част от Вселената. С други думи, единствено защото, исторически казано, психотерапията датира в 19 век и по тази причина следва предположенията на 19 век за природата на Вселената и всички тези предположения са били в нейн ущърб и нейно принизение. Те включват мита, че Вселената е "сляпа енергия", която по същество е глупава и че човешката интелигентност, ценности и съзнание са случайна грешка в този свят. Митът [12] се състои в това, че "човек не е симптом на света", така както ябълката е симптом на ябълковото дърво. Митът казва, че човекът е грешка. Шега. Шанс. По тази причина, за да може човек да бъде реалистичен, фактологичен и слязъл на земята, с други думи, силен мъж, той трябва да разбере, че е хванат в капан и трябва да посрещне фактите.

Тази философия от 19 век отнасяща се до мястото на човека на Земята и неговата самоличност се е превърнала в днешния здрав разум. С други думи, хората обясняват, че са християни, че са евреи, че са теософисти, ведантисти, будисти, но всъщност не са. Защото знаят дълбоко в сърцето си, че в каквото и да изберат да вярват, светът е устроен така както е описан в мита от 19 век. Ако хората наистина бяха християни, трябваше да крещят по улиците. Те не крещят по улиците. Щяха да пускат цели страници с обяви, да спонсорират телевизионни предавания говорещи за невероятната важност на Християнския мит, но никой не прави нищо подобно. Шепа Свидетели на Йехова го правят, но дори и те са мили и вежливи, когато позвънят на вратата ти. В действителност, не показват никаква загриженост.  Те не вярват в това, което проповядват, защото в нашата ера единствения правдоподобен мит е митът на напълно автоматичния модел на Вселената[13], в който човекът е изобразен като грешка, която в действителност не принадлежи никъде, той е въпрос на късмет, операция "и когато си мъртъв, си мъртъв"[14]. Този мит е толково широко възприет, че почти никой не осъзнава, че е изцяло фалшив, нищо повече от мит. Това е най-могъщата идея, която определя живота на децата ни и ни придава нашето базово чувство за идентичност и отчужденост, така че винаги да живеем в очакване на бъдеще, което разбира се никога не идва.


Бележки:

[1] Артър Мъри (1895–1991) е инструктор по танци и бизнесмен, който най-често се свързва с веригата училища по танци, която носи неговото име.

[2] Алън Уотс използва израза 'Come on, kitty, kitty, kitty', което буквално се превежда на български като "Ела, коте, коте, коте"

[3] В случая думата се използва в смисъла на университет. В Щатите, думата "колеж" се носи същото значение като университет, като понякога означава и част от университет. Във Великобритания и нейната Общност на нациите, думата се използва както за университет, така и за гимназия или за институция, която предлага друг вид образование, което не е висше.

[4] "graduate school" - учебно заведение, което предлага магистърски и докторски степени

[5] "commencement" - букв. започване, начало. В САЩ това е официалното раздаване на дипломите от висше учебно заведение.

[6] Тук Алън Уотс говори с неприкрита ирония.

[7] Сосалито, Калифорния е мястото, където Алън Уотс живее по времето, когато лекцията е записана.

[8] "TV dinner" - букв. телевизионна вечеря е популярен начин на хранене с полуфабрикати до 80-те години на 20 век в САЩ. Представлява фабрично приготвена, замразена храна, която се претопля.

[9] "Carpe diem" (от лат. "грабни деня") е афоризъм, част от "Оди" (кн. 1, ном. 11) на римския поет Хораций. Накратко философия проповядваща хедонизъм и епикурейство.

[10] Хари Емерсън Фосдик e американски пастор, който през 30-те години на 20 век се превръща в централна фигура в сблъсъка между фундаменталисти и модернисти в лоното на американския протестантизъм.

[11] Тригант Бъроу е американски психоаналитик, психиатър, психолог. Заедно с Джоузеф Прат и Пол Шилдер основател на груповата анализа. Също така създава концепцията на невродинамиката.

[12] Тук думата мит се използва в смисъла на форма за опознаване и обяснение на света и едновременно с това като нещо което е невярно

[13] "the fully automatic model of the Universe" - Уотс разделя разбиранията на човешката цивилизация за Вселената на три основни модела - Керамичния модел (Християнство, Юдаизъм), "Театралния модел" (Хиндуизъм, Будизъм), "Напълно автоматичния модел" (Атеизъм)

[14] "and when you're dead, you're dead" - иронична забележка от Уотс, целяща да подчертае еснафските разбирания на много хора по отношение на въпросите на метафизиката