при всяко нарушение на авторски права, моля свържете се с някой от редакторите на блога в меню контакти

20 August 2017

Любомир Левчев - Самосън

Издателство "Захарий Стоянов"
София, 2017

Самосън

Някога носех в душата си
нежно, но смело начало.
Днес ме поглъща
самотният сън.

Аз вече
съм заприличал на растение,
на което не му се расте повече.

Защо ми е?

Когато се надигах
на корени
като на пръсти,
какво видях отвъд себе си?
Отвъд сияйния връх?
Отвъд...

Добре че имам
още малко сила да мълча.
Сега съм сянка
на това мълчание
и сянка
на това растение,
което не желае нищо повече...

Когато от мене остане
само сянка,
нехвърлена от никого и нищо
нека дойдат онези, които
трябва да бъдат след мен.

Нека измислят нов морал.
Нека въздигнат нови закони,
според които
не хората хвърлят сянка,
а сянката хвърля хора.
Без спомени.
Без истини.
Само звуци -
свободни да значат каквото си искат.

Повод

Тишината е храм без камбани.
Там забравени богове се изповядват
как са били любовници на вечността.

А аз...
По какъв повод съм тук?
По кой закон?
Е, да -
измислих си повод.
Измислих си глуха поляна,
където се търкалят
вече съсечени истини.

Някой отваря тайна врата.
Зад нея зейва вместо коридор
рана от изстрел.
Не бучат камиони.
Не гърмят влакове.
Кервани, заредени с тишина,
която човек краде от себе си.

Зловещо е мълчанието
в дъното на изстрела.

Крадат ни даже тишината.
А ние мълчим
в храм без камбани.


Метаморфози

Харесвам селската готовност за сеитба.
Обичам селото, което ме сънува.
Обичам здрача, който води за ръка зората...

Сънят е смърт,
ала след нея се събуждаш.

Реалността те обяснява.
А сънищата те тълкуват.

И, както вече казах,
(всъщност, казах ли това?)
душата ми е селище,
селение, свърталище,
което бавно се обезлюдява.

Оттук нагоре е небесната пустиня.
След толкова възхвали
реализмът те влудява.

- Дайте ми малко глобализъм.
Направете
човечество с една-единствена глава,
за да я отсека с един замах...
(Това, разбира се,
са думи, вече казани от Калигула.)

Накрая...
(вече всичко е накрая)
ще закрещя и аз на себе си:

- Хей, пейзан,
ти знаеш ли, че моят дом,
мазето и таванът, и бараката
са пълни със свещени сенки?...
И всяко нещо е подарък
от майка ми, баща ми,
от моята любов
и боговете...
Човече, вземай си, каквото искаш.
Получих и раздадох всичко.
Аз нямам
повече какво да подарявам,
освен една илюзия глобална.

Летни мълнии

Достойно падат мълниите летни.
И като пощенска кутия на покойник
душата продължава да се пълни
със съобщения и безответност.

И Бог напуска своето небе.
Една след друга
или две по две
отиват си надеждите и страстите.
И докато пътувам,
виждам -
дори тъгата си отива.
Отстъпва бавно като
уморена армия -
непобедена, но останала без враг.